Какво се случи с филма “Адам и Пол” след СФФ’ 05?
Годината беше много добра година за “Адам и Пол”. Филмът се разпространи в Обединеното Кралство и получи фантастични отзиви. Бе номиниран за Европейските филмови награди и наградите на “Ивнинг стандарт”. Получихме голяма популярност и за наградата ни от София.

Разкажете нещо за новия си проект. Може ли да го опишете спрямо вашата философска и научна гледна точка?
Новият ми филм се казва “Гараж” и се има предвид бензиностанция. Разказва се за едно много малко градче в провинцията, чиито жители са се изселили в големия град и общността му замира. Филмът проследява персонаж, който решава да работи в бензиностанция през лятото. Размишлява върху него. Така че от философска гледна точка филмът ми разсъждава върху екзистенциални въпроси. Формата му наподобява по нещо традиционните жития на светците. Не че съм религиозен, аз съм атеист. Но много ми е интересна структурата на тези истории. И така, главният ми герой е ограничен човек, не особено смел, но в него има нещо много ценно и дълбоко. За мен връзката между философията и филма, който правя, е много ясна. Защото философията се опитва да гледа на обикновените неща извън обичайното мислене. Да гледа в дълбочина. Също като моя филм, в който отивам под повърхността на нещата.

Това някаква деконструкция на реалността ли е?
Стандартната философия, която деконструира света, не ми е интересна. Заинтригуван съм повече от англо-американската философия, която е
по-аналитична, не е така “литературна”. Вярвам в реалността. Не вярвам в деконструкцията. Вярвам, че животът е тук, пред нас, пред очите ни. Разбира се, тя е много по-комплексна от всяка една индивидуална концепция за нея. Но ако трябва да деконструирам нещо, бих деконструирал клишетата в мисленето. Ако се освободим от клишетата, можем да възприемаме живота отвъд конвенционалния начин. Така е и с филмите – добрите филми карат зрителя да възприема света по свой собствен начин.

Предполагам, че физикът Лени е по-близо до Айнщаин, отколкото до квантовата физика, заради възгледите Ви за материалния свят?
Нямам дълбоки познания по физика, защото я изучавах само две години. Но винаги съм бил пленен от нея. Дори имам приятел, който вече е професор. Но сте права, че като възгледи съм по-близо до Айнщайн. Аз съм земен човек. Квантовата физика ме обърква.

Защото не е толкова видима?
Да. Имам граници в това. Предпочитам нещата, които можеш да докоснеш.

За втори път сте в София и този път, за да оценявате филмите на фестивала. Как се чувствате в новата си роля?
Прекарвам си страхотно на фестивала. За мен е интересно да съм жури, защото като обикновен зрител винаги можеш да си тръгнеш от филма, а сега трябва да изгледаш целия. Освен това е любопитно, че всеки един от нас в журито има своите естетически възгледи. Ще ми се да имах повече време да разгледам града. Хората тук много ми харесват. Много сте дружелюбни. Напомня ми на Дъблин.

Добре дошъл у дома тогава!

Вера Гоцева

Интересно е, че Вашият филм е просто една любовна история. Зрителят не мисли за детайлите, те не му се натрапват, и той следва историята, без да си задава въпроси. Опишете ми тримата главни персонажи. Какво бе важно лично за Вас в тях?
В началото стои един роман, който прочетох. В него се разказваше една нежна история за две влюбени момичета. Решихме героите във филма да са от определена група млади хора - студенти, които идват в Букурещ, с много интелектуална нагласа. И докато работех по сценария, реших, че едното момиче ще е от провинцията, а другото от столицата. Но това не бе достатъчно, за да зададе конфликт във филма и така създадох третия си персонаж, който е брат на едно от момичетата.

Наистина ли имахте нужда от инцест в историята?
Не, не точно. Помислих си, че ми е нужен антагонист. Реших, че ще е интересно да има някой, който е повече от семейство. Разбира се, много хора ме питат не е ли прекалено, че братът е любовник на сестра си, при положение, че вече се развива любовна история между две момичета. Но аз усещам, че това е важна връзка за филма ми. Той е много нежен. За мен бе важно да уловя този момент, в който си на 18 години и си абсолютно объркан. Тогава не знаеш какво да правиш и не осъзнаваш докрай тази любов.

Какво Ви вдъхнови за филма?
Първо, разбира се, романът. Авторката му разказва история от собствения си живот. Като студент тя е изживяла любовна история с едно момиче. Тръгнах оттам и разгърнах историята до това, което виждате във филма. Но за мен беше важно да направя филм за хората на 18 години. И мисля, че успях.

Филмът Ви е много бавен.
Да, права сте. Такова бе и желанието ми – филмът да е бавен и зрителят да е свободен. Исках онези, които гледат филма, да го интерпретират през своя собствен опит. Защото любовта понякога просто се случва. И моят филм се занимава точно с това.


Знам за какво говорите. Как усетихте публиката в София? Тук се състоя източноевропейската премиера на филма.
Мисля, че мина добре. За мен бе много вълнуващо да покажа филма тук, преди да го видят в Букурещ. Мисля, че България и Румъния имат много общо помежду си. И съм сигурен, че състоянието на младите хора и табутата, с които се сблъскват те, са еднакви и в двете страни. Така че ми бе интересно да наблюдавам реакциите на зрителите.

Вера Гоцева

Във филма ти тангото не е танц на любовта, а по-скоро танц на смъртта.
Да. Навлязох навътре в хореографията на танца. Във филма танцът живее в моя герой. Не исках да правя филм за тангото. Исках самият филм да е като танго и да притежава всички негови елементи. И не онова “туристическо” танго, а автентичното. Филмът ми навлиза в усещането за тангото. Но не онова, еротичното усещане, което повечето познават. Защото тангото не е само сантиментален танц.

Каниш зрителите на танц?
Да. Исках да направя филм без клишета. Има толкова много филми за тангото, че дори на мен самия ми е писнало от тях. Точно това ме провокира да направя филма в по-различен стил. И да танцувам със зрителите в различни стъпки.

Музиката е страхотна!
Благодаря ти. Всъщност цялата музика е композирана специално за филма. Има и танго от Балканите. Бях в Словения и там чух някакъв вид танго, което условно нарекох “балканско”. Всъщност направих филма, слушайки различните истории за този танц. Така че във филма тангото много се доближава до балета.

Ти танцуваш ли танго?
О, не! Не мога да танцувам. Но заради теб мога да опитам , ако искаш. Това по-скоро е филм, отразяващ моята представа за тангото.

За мен ще е удоволствие да те видя как танцуваш. Значи си вдъхновен от движенията в тангото и тялото е силна базисна точка за теб. Но според мен във филма ти има повече от това. Какво ще кажеш за религията?
Това е страстта по смъртта. И ти си напълно права, че религиозният аспект е много по-силен. Накрая главният ми персонаж отдава живота, за да достигне собственото си спасение. Точно това е религиозният дух на моето танго.

Значи в твоя филм партньорите в танца са тангото и религията. В България също имаме подобно отношение. Добре ли си прекарваш тук?
Да, много! Ужасно съм щастлив. Харесвам културата ви. Харесвам климата и хората, които срещам. Вие много приличате на аржентинци по дух и в отношението си към света. Така че се чувствам като у дома си тук. Искаш ли да танцуваме?

Хайде на дансинга!

Вера Гоцева

За втори път е у нас, преди две години идва с първия филм на Филип Янковски
“В движение”. Зад гърба си има 9 филма, работил е с най-известните в момента руски режисьори. Вярва, че бъдещето на руското кино не е само в блокбастърите, които се правят за пари, но и в арт филмите.

На представянето на филма на Павел Лунгин в кино Люмиер Генадий Островски беше изключително лаконичен, каза на публиката само: “ Бедни роднини е комедия, забавлявайте се”. Надявах се да бъде по-словоохотлив на интервюто, но явно сценаристите не са от най-приказливите хора на изкуството. Филмът разказва за една гениална идея на един новия Остап Бендер (Eдик – роля изпълнена великолепно от Константин Хабенски), който представя богати еврейски руски емигранти на техните роднини в отечеството, с които те не са се виждали от години. Твърде мързелив, за да намира истинските роднини на чужденците, Еди предпочита да плаща на случайни хора, които да се представят като търсените братовчеди, сестри или дядовци, и да настанява гостът-роднина за една седмица у тях. За целта той даже провежда кастинг – кастинг за баби.

Попитах Генадий Островски дали всички участващи във филма са професионални артисти:
Всички баби не са професионални актриси, а най-главната баба също е непрофесионална, живее във Франция и е на 90 и няколко години. Всичко във филма е измислено, снимките са правени на полуостров Крим на пусто място и всичко, което виждате са декори. Едва ли такава история би могла да се случи наистина. Но хората са способни всичко да измислят.

- Има ли нещо непланирано във филма?
Разбира се, има, финалът, при мен русалка нямаше, практически свършва по същия начин, но без русалка. Това е режисьорско решение.

- Имате ли любим персонаж от филма или актьор?
Любимецът ми е евреинът Яша, пияницата, алкохоликът. Играе се от Сергей Гармаш. Той не е евреин, украинец е. Той е моят любимец и исках той да изиграе точно тази роля. Другият ми любимец е Константин Хабенски, исках той играе главната роля и режисьорът се съгласи с мен. Той е много известен актьор, играе в “Нощна стража” и в почти всички мои филми.

- Как се възприема филмът в Русия?
Не еднозначно. На мнозина филмът се харесва много, но от друга страна на много други не се харесва- пак много. Има разни неща, които не се нравят на някои хора. Например хората, които не харесват евреите, смятат, че филмът е проеврейски, а пък хората, които харесват евреите, мислят, че филмът е антиеврейски. Не можеш да угодиш на всеки.

-Не сте за първи път у нас? Как се чувствате?
Първо, много е приятно, че всички говорят или поне разбират руски. Това е най-важното, приятно е, и второ, хората са много добри, приятни, хубаво е. Жалко само че е малко студено в момента.

- Обикновено светлината на прожекторите е насочена към актьорите и към режисьорите, а за сценаристите почти никой не се сеща. Чувствате ли се пренебрегнат от това?
Не. Аз съм много известен.

-Така ли. Звезда ли сте. Голяма?
Не голяма. Само в тесен кръг.

Ася Чанева
БНР

МЕЖДУНАРОДНОТО ЖУРИ в състав:
Андрей Плахов (Русия) – председател
Николай Волев (България)
Лени Ейбрахамсън (Ирландия)
Клаудия Ландсбергер(Холандия)
Златина Русева (България/Белгия)

РЕШИ

ГОЛЯМАТА НАГРАДА ‘STELLA ARTOIS’ ЗА НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ в Международния конкурс се присъжда на филма „ГАРПАСТУМ” и режисьора АЛЕКСЕЙ ГЕРМАН – син (Русия) за един филм, който разглежда в дълбочина проблемите и възможностите на младостта и който е забележителен с изключителния контрол на режисьора над изразните средства. Наградата е диплом, статуетка и премия от 5000 евро, осигурени от STELLA ARTOIS.


СПЕЦИАЛНА НАГРАДА НА МЕЖДУНАРОДНОТО ЖУРИ се присъжда на филма „НЕБЕ НАД ПЕЙЗАЖА” и режисьора НЕНАД ДЖУРИЧ (Босна и Херцеговина) за оригиналността на концепцията, отличното актьорско изпълнение и ярко чувство за хумор.


НАГРАДАТА JAMESON ЗА БЪЛГАРСКИ КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ се присъжда на филма „ЧЕРНО НА БЯЛО” и режисьора АНДРЕЙ ЦВЕТКОВ за отличните технически качества, човечността и най-вече, за неговия чар.
Наградата е диплом, статуетка и парична премия от 6000 евро и се осигурява от ирландското уиски Jameson и Европейската координация на филмовите фестивали.


МЕЖДУНАРОДНОТО ЖУРИ присъжда и СПЕЦИАЛНА НАГРАДА ЗА БЪЛГАРСКИ КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ за филма „КАЛОЯН И СОНЯ” и режисьорката БОГИНЯ НАЙДЕНОВА, за обещаващ дебют, режисиран с увереност и изпълнен с хумор.

НАГРАДАТА ‘NO MAN’S LAND’ ЗА НАЙ-ДОБЪР БАЛКАНСКИ ФИЛМ се присъжда от Гилдията на българските кинокритици на филма „ОТ ГРОБ НА ГРОБ” на режисьора ЯН ЦВИТКОВИЧ (Словения). Наградата е диплом и кашон вино ‘No Man’s Land’.

НАГРАДАТА на KODAK за най-добър български филм се връчва на филма „ЛЕЙДИ ЗИ” на режисьора Георги Дюлгеров и оператора Радослав Спасов. Наградата е филмов негатив на стойност 3000 долара. Режисьорът и операторът преотстъпват наградата на режисьорите Майя Виткова и Светослав Драганов и Димитър Сарджев.

Журито на ФИПРЕССИ в състав
Мартин Блейни– „Screeen International” (Германия)
Андрес Лааски „Eesti Paevaleht” (Естония)
Мая Димитрова - „Кино”, „Проблеми на изкуството”(България)

присъжда НАГРАДАТА НА ФИПРЕССИ на филма „ЛЕЙДИ ЗИ” на режисьора ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ.


НАГРАДАТА НА ПУБЛИКАТА за най-популярен филм на фестивала се присъжда на филма „БЯЛАТА ГРАФИНЯ”, на режисьора ДЖЕЙМС АЙВЪРИ. Наградата, осигурена от СТОЛИЧНА ОБЩИНА, e диплом и парична премия от 1000 лв и ще бъде връчена на българския разпространител на филма.

НАГРАДАТА ЗА НАЙ-ДОБЪР ПИЧИНГ (публично представяне на проект за филм) на СОФИЯ МИЙТИНГС се връчва на проекта „TEAH”, на режисьорката ХАНА А.В.СЛАК и продуцентката ДУНЯ КЛЕМЕНЦ. Наградата е диплом и парична премия от 4000 евро.

За първи път се присъжда и награда на младежката киноорганизация „Ниси Маса”. Международното жури на „Ниси Маса” в състав Мария Паласиос Круз (Испания), Симоне Фенойл (Италия), Гель Дебезьо (Белгия), Александър Рихтер (Германия), Ана Минчева (България) - присъди наградата на филма „КУКУМИ” и режисьора ИСА КОСЯ.


НАГРАДАТА “ГОРЧИВАТА ЧАША” на факултета по журналистика и масова комуникация при Софийския университет „Св. Климент Охридски” се присъжда на:
сценариста и режисьора НИКОЛАЙ ВОЛЕВ (България) за цялостния му принос в развитието на съвременната българска кинопублицистика. Наградата се присъжда за непримиримата му гражданска позиция към остро-актуалните проблеми на съвремието ни и винаги ярката, находчива и впечатляваща кинематографична форма.

НАГРАДАТА “ГОРЧИВАТА ЧАША” на факултета по журналистика и масова комуникация за принос в развитието на съвременната филмова изразност на 10-ия юбилеен София Филм Фест се присъжда на филма „ЛЮБОВТА Е…”, в лицето на сценаристката ТАНЯ ШАХОВА и сценаристи и режисьора ИВАН ТОНЕВ – за майсторското изграждане на екранен разказ със средствата на постановъчното кино върху автентична документална фонограма, за артистичното и съгрято с топло човешко съучастие с кинематографично претворяване на реални човешки съдби.

На 10-то издание на София Филм Фест бяха раздадени наградите на Столичната община за цялостен принос към световното кино на режисьорите:


Сър Алън Паркър
Тери Джоунс
Фолкер Шльондорф
Николай Волев
Рангел Вълчанов

и на актрисата Ванеса Редгрейв


Фестивалът продължава със специална допълнителна програма – до 27 март.


4ти МЕЖДУНАРОДЕН СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ "НА БРЕГА"

НАГРАДА НА ОБЩИНА БУРГАС "СРЕБРИСТА ЧАЙКА"
(статуетка и диплома)
за филма Пролет, лято, есен, зима и... пролет, Корея-Германия, 2003, 103 мин, цветен, реж. Ким Ки-Дук

НАГРАДА НА ПУБЛИКАТА "СРЕБРИСТА ЧАЙКА"
(статуетка и диплома)
за филма Скъпи Франки, Великобритания, 2004, 105 мин, цветен, реж. Шона Ауербах

В София сте, за да представите първия си филм “Блуждаещи състояния”. Разкажете повече за филма.
Преди бях филмов критик с доста лоша репутация и в Монреал ме познаваха предимно като такъв. Но също така правя филми. Заснел съм 15 късометражни нискобюджетни филма. Но не съм получавал признание на режисьор. Сега вече направих нещо по-голямо, приключих с късометражните филми. В началото имах само две страници от сценария на „Блуждаещи състояния” и всъщност продуцирах филма преди сценарият да е готов. Но за мен историята за човек, извършил евтаназия на майка си е силен претекст, който трябваше да следваме. Някои твърдят, че филмът е за евтаназията, но аз не мисля така. Имах нужда от някаква причина да снимам този филм, да отида и да заснема онова село на края на света. Поводът трябваше да е силен, а историята за човек, убиващ собствената си майка, е достатъчно силна. Заснехме филма за 14 дни. Всеки ден разговаряхме с актьорите за това, което ще се снима. Импровизирахме.

Това историята за Ваше лично пътуване ли беше?
Не съвсем. Това не е история. Аз не искам да разказвам истории. Напротив, исках да съм максимално открит и филмът да е отворен. Разбира се, вие може да си кажете, че филмът е скучен и много муден. Но за мен е по-важно зрителят да навлезе сам във филма. Да вземе онова, което му допада и да реагира на това, което не му допада. Да бъде абсолютно свободен.

Мислите ли, че за да изпаднем в “блуждаещо състояние”, първо трябва да се изправим пред някакъв философски проблем като това да избереш смъртта, например?
Да. така е. Защото ако изходната ни точка е слаба, пътуването е безсмислено. Моят персонаж преминава през дълбоко и тежко вътрешно преживяване. Това е неговото “блуждаещо състояние”. Неговото състояние на съзнанието. Във филма ни трябваше силно начало. Нещо, което да не можеш да забравиш до края. Всъщност, на френски заглавието на филма не е точно “Блуждаещи състояния”. То съчетава дума за “състояние на ума” и за “север”, като първата отговаря на художествената страна на филма, а втората – на документалната.

Разкажете нещо за новия си проект.
Искам да снимам видео филм без бюджет в България, на български и с български актьори. И сега ще ме попитате “защо”.

Добре. Защо?
Аз съм голям фен на Източна Европа. Бил съм в този регион четири пъти като турист. Миналата година прекарах два дни във Варна. Бях отседнал близо до брега и правех обичайните туристически неща. На сутринта реших, че искам да снимам филм в България. Ще бъде простичка история за двама непознати, които се срещат в интернет чат и решават да живеят заедно в един апартамент. В средата на филма ще се случат трагични неща, които ще преобърнат героите. Филмът ще е тих и ще е изпълнен с много мълчание. Също като “Блуждаещи състояния”.

Желая Ви успех!

Вера Гоцева

Вчера на представянето на филма спомена, че не си спал цяла нощ. Успя ли да се наспиш в София?
Да, имах много дълга нощ в Париж и трябваше да си почина след това. Но имам нужда от още сън.

Филмът ти “Дуу Уп” носи това усещане за нощта и града.
Да, има нещо от усещането за нощта. Нощем Париж е съвсем различен. В Париж е много по-възможно да мечтаеш нощем, отколкото денем. Тогава няма задръствания и като герой от “road movie” можеш просто да си шофираш и да наблюдаваш града. А и нощем всичко изглежда възможно.

Какво е важно за теб в “Дуу уп”?
Исках да заснема независим филм без ограничения в начина, по който се прави. И мисля, че това мое желание се отрази във филма и в главния герой. Персонажът ми е свободен. Няма работа и семейство. Той носи този свободен дух, с който направихме филма. За мен филмът е за екзистенциализма, той поставя екзистенциални въпроси.

Спрямо Сартр ли?
Да, именно! Въпроси като “защо” и “как живеем”. Някои казват, че в моя филм няма история. Да, наистина няма история, която да искаш да видиш, да проследиш. Но има история, която или усещаш, или не. И ако я усетиш, ще разбереш и филма. А ако не я усетиш, няма да откриеш нищо в темата и героя. Това не е история в точния смисъл на думата. Това е идентичност. Исках усмихнат и светъл филм. Напоследък всички правят депресиращи филми. Аз предпочетох филма ми да е позитивен и да носи надежда.

И си успял да го направиш такъв! А актьорът е наистина много добър.
Абсолютно. Той беше идеален за ролята. Първо, защото изглежда добре и според мен е много красив мъж. А аз исках добре изглеждащ мъж за ролята на неудачник. Това ми се струва интересно. И ето, той се усмихва през целия филм. Усмихва се на живота, но животът не му се усмихва. С този герой исках да изведа философията на живота. Животът винаги те подритва, но ти трябва да запазиш усмивката си, да не позволиш това да те сломи.

Това твоя лична философия ли е?
Да. Според мен винаги трябва да мислиш върху позитивното в този свят.

Наистина ли свириш на пиано във филма?
Разбира се! Сцената е заснета на живо. Не исках да я подправям Това си е моята група и ние си свирим на живо. Исках публиката да усети това.

Сцената е велика!
Да. Ще ме видиш да свиря и на церемонията по закриването.

Супер!

Вера Гоцева

Как приемате ролята си на жури на СФФ?
Винаги е много интересно и сложно да бъдеш жури, защото е много голяма отговорност. Като режисьор и автор съм по-чувствителна към това, защото знам колко е трудно да се направи един филм. И за мен това е малко мъчителна задача. Но погледът от другата страна ти дава възможност да прецениш какво става в момента, какви са тенденциите и най-вече да погледнеш и самия себе си. И това винаги е много интересно. Особено тук и особено с тази българска програма, като например късометражната. За мен тя е изключителен шанс, защото няма как да видя тези филми и от много години нямам представа какви филми се снимат в България. Разбира се, погледът към киното е много личен. Но когато съм жури, поне аз се опитвам да изляза от това, което само на мен ми харесва и да преценя обективно кои филми са добри. Своеобразна документалистика.

Така или иначе документалното кино е своеобразна философия на живота. В момента работите върху проект за документален филм за наркомани, заради който сте прекарали известно време в комуна. Бихте ли разказали нещо повече за филма и за това, какво се случи с Вас там?
Това е проект, върху който работя от 2000 година. Така се случи, че две близки деца от семейството станаха наркомани. И в темата ние влязохме неволно, но с главата надолу, защото трябваше да ги спасяваме. Слава Богу в момента и двамата не се занимават с наркотици и са пълноценни хора. Но покрай това изкарах едно цяло образование. Тогава реших да направя филма. После се уплаших. От много неща. В България е много сложна ситуацията с наркоманите. Повечето родители на наркомани дори не смеят да го признаят. Няма и никаква информация. Малкото информация, която има се плаща. Беше безумна история, която ме отврати. Но това засили желанието ми да направя филма. Започнах проучвателна работа, докато не се сблъсках с две майки, на които децата фактически ги бяха отровили затова защото бяха потърсили помощ в полицията. Тогава почти се разболях. И престанах да се занимавам с темата за много време. После пак се появи. И тогава взех решението да вляза в една комуна в Белгия. Да почувствам нещата отвътре. Прекарах три седмици там.

Успяхте ли да запазите някаква дистанция там? Или преживяхте собствено изчистване?
Аз не търсих дистанция, защото самото условие е такова. Влизайки в комуната те третират като резидент или като наркоман. И аз се подчинявах на същите правила. Например, мен ме изпратиха на най-тежката работа – миенето на тоалетни. В живота си не съм измила толкова тоалетни. В микрообществото на комуната най-важното е самолечението. Има сменящи се роли на шеф на комуната и т.н. Самите наркомани си въздействат един на друг. И си оказват контрол. Отношенията там са много искрени и се работи върху това да се провокират всички чувства, които са били подтиснати от дрогата. Защото повечето наркомани са хора, които нещо са преживяли и не са му дали израз. Дрогата е заместител на нормалните човешки реакции. Там трябваше да се докажа, за да ме приемат. И успях. Останалите започнаха да ми разказват историите си.

Не мога да не Ви попитам за отношението Ви към закона за еднократната доза, който се прие в България.
Това и много сложен въпрос. Дилърите по принцип не носят в себе си наркотици. Знае се, че той се слага на определено място. И това означава, че много често в затвора влизат най-наивните потребители на наркотици. В този смисъл законът такъв какъвто е, е повече, за да се каже, че се прави нещо. Тук нищо не се прави, защото липсва желание да се разреши проблема.

Всички ние имаме собствени пристрастености. Документалистиката ли е Вашата?
Да, за мен киното е пристрастеност. Чрез него преминах през едно дълго пътуване през света и мен самата. Осъществих моралните си дилеми във филмите си. Киното е начин на живот и познание за живота.

Вера Гоцева

Алън Паркър ще открие и изложба карикатури

Сред специалните премиери, които със сигурност заслужават зрителското внимание са филмите „Слава” (1980) и „Къмитмънтс” (1991) на сър Алън Паркър. И двете заглавия се показват за първи път на български екран! Признатият по цял свят британски режисьор гостува за първи път в България - специално за 10–ия Международен Филм Фест! Гостуването се осъществява с подкрепата на Британския съвет. На 17.3, в 20.00 ч. в зала 1, на сър Алън Паркър ще бъде връчена наградата на София за цялостен принос в киноизкуството.

Интересът на Алън Паркър към музикалната тема намира отражение още в ранните му творби. Известен с оригиналните си визуални решения за претворяването на музиката в кино, Алън Паркър създава шедьоври като „Бъгси Малоун”, „Слава”, „Стената” и „Евита”. Всеки един от тези филми носи характерния кинопочерк на режисьора и се превръща в емблема за неговото творчество.

„Никой артист, никой истински артист не трябва никога да се страхува за това, какво ще си помислят другите хора за неговата работа. Независимо от факта, че работата си има своите неприятни моменти, тя трябва да се свърши!”

Това е известна реплика от филма „Слава”, която много точно описва намерението на Алън Паркър да направи един по-различен филм за хората от шоубизнеса. Заснет като портрет на тогавашен Ню Йорк с всичките изпълнители, танцьори и музиканти от активната артистична младеж, филмът показва не само лъскавата страна на този живот. Още с началната сцена, в която бели, черни, пуерториканци, хомосексуални, хетеросексуални, дебели, слаби и прекалено отворени тийнейджъри са се събрали на прослушване пред нетърпеливите учители става ясно, че камерата ще надникне в реалния живот и ще покаже реални човешки съдби, свързани с музиката и танцовото изкуство. Определен от критиците за „емоционално ангажиращ и темпераментен филм, който съдържа много епизоди на кинематографична поезия”, разказът показва в дълбочина ироничната дистанция между времето, когато бъдещите артисти са в началото на кариерата си и времето, когато са настигнати от звездната СЛАВА.

Сюжетът на “Слава” проследява съдбата на четирама младежи от мига, в който ги приемат в престижното манхатънско училище, през времето на следването им до завършването. Бронзовата Коко ( Айрийн Кара ), срамежливата Дорис ( Морийн Тифай), чувствителния гей Монтгомъри (Пол Макрейн) и нахакания Раул ( Бари Милър) минават през възходи и падения, допускат грешки, за да стигнат всеки до своя край. Четиримата герои трябва сами да се преборят с действителността, но най-любопитното е, че не всеки от тях ще успее.

Филмът има множество престижни награди и номинации, сред които са 2 „Оскара” (1980) – за музика и песен (“Fame”, изпълнена от Айрийн Кара); “Златен глобус” за песен; наградата на Британската академия за звук. „Слава” има 4 номинации за “Оскар” – за оригинален сценарий, монтаж, песен (“Out Here On My Own”), изпълнена от Айрийн Кара и за звук; 3 номинации от Британската академия – за режисура, музика и монтаж.

Забележителен е саундтракът на „Слава”, който е смес от класическа и поп музика, хармонираща с жизнерадостната и подкупваща зрителя природа на филма.

„Къмитмънтс”(1991) е четвъртият музикален филм на Алън Паркър, след „Бъгси Малоун” (1976), „Слава” (1980), „Стената” (1982).
Завладян от магията на соул музиката, Алън Паркър иска да създаде история, в която музиката върви ръка за ръка с човешката комедия. Режисьорът провежда грандиозен кастинг, на който прослушва близо 3000 музиканти и накрая избира 12. Доверил се за пореден път на вярната си интуиция в избора на правилните „актьори”, както и на често използвания трик за създаване на поп групи, режисьорът стига да финалния актьорски състав: 10 от главните изпълнители-музиканти във филма нямат никакъв актьорски опит до участието си в „Къмитмънтс”. И всеки един от тях внася своята неповторима автентичност и оригинално изпълнение.

След подбора на 10-те основни актьори, Алън Паркър провежда специално обучение за най-важните техники при работа пред камера, след което музикалните изпълнения са записани и заснети на живо! В един по-късен етап от кариерата си, британският режисьор описва работата по „Къмитмънтс” като органичен процес от намирането на точния актьорски състав, до същинското им екранно превъплъщение. Във вече подредения филмов пъзел, всеки един елемент е в хармония с останалите.

Във филма, главният герой Джими Рабит ( Робърт Аркинс) решава да създаде своя соул банда в Баритаун -малкото си бедно градче, на север от Дъблин. За целта започва от основното – събира 3 галсовити съсески момичета, след това намира вокалист и накрая завършва с тромпетист. Така оформената около Рабит компаня, песен след песен, концерт след концерт, набира скорост и започва да се катери към върха, където я очакват и трудностите. Ще успеят ли музикантите от “Кимитмънтс” да се преборят с тях и да оцелеят?!

Естествено музиката е най-важният елемент във филма, създаден по романа на ирландския писател Роди Дойл – „Баритаун”. Действието се развива в северната част на Дъблин – място, подчинено на своя собствена логика: „Ирландците са чернокожите на Европа. Дъблинчани са чернокожите на Ирландия, а тези от северен Дъблин са чернокожите на Дъблин”. В тази простичка сентенция се съдържа и ключа към разбиране на разказа за ирландската група „Къмитмънтс”.

Изпълнен с живот и енергия, „Къмитмънтс” представя на вниманието на зрителите едно истинско откритие – изпълнителят Андрю Стронг, син на ирландски певец, с когото Алън Паркър репетира месеци наред. Неочаквано бащата загубва временно гласа си и синът му е избран да го замести на екрана. Така се ражда неговият филмов герой – един от онези гласовити таланти, които са сравнявани с Мийт Лоуф или Джо Кокър. Алън Паркър не е пропуснал темите за класово разделение и бягство от бедността, но те са гарнирани с много комизъм.

С „Къмитмънтс”, сър Алън Паркър разбива наложеното до този момент клише за типичен рокендрол филм, в който задължителните елементи са „изгряването” и „пропадането” на суперзвездите, наркотиците, секс скандалите и деструктивните биографии и вместо това показва една история за обикновени музиканти.

Световната филмова критика за филма:

„Изненадващо радостна комбинация от британски хумор и соул музика!”

„Празненство на черна соул музика …в едно от най-белите места на Земята!”


За първи път българските зрители ще видят и карикатурите, създадени от прочутия режисьор – в Дома на киното и в Британския съвет, от 17 до 26.3.

„Алън Паркър е създал убийствено провокативна или може би провокативно убийствена колекция от карикатури. Ако киноиндустрията я преглътне, то тя може да преглътне всичко”. Дейвид Пътнам

Карикатурите, включени в изложбата са рисувани в продължение на няколко години. Алън Паркър сам разкрива тайната на тяхното раждане: „През годините, докато работех денонощно над филмите си, винаги надрасквах набързо по няколко карикатури. Повечето от тях отразяват лудостта, която обхваща екипа по време на снимачния процес, както и времето, в което трябва да се справя с всичките студийни продуценти, прес агенти, адвокати, актьори и всички останали участници в правенето на филми. Рисуването на тези карикатури ми помагаше да се отърся от негативните си мисли и от желанието ми да убия някого, докато снимаме!”

И за да обясни характера на своите карикатури, Алън Паркър използва изключително популярното и много подходящото в случая британско чувство за хумор: „Не претендирам, че съм единственият кинаджия, огорчен от садизма и мазохизма на снимачния процес. Това е едновременно извисена и мръсна работа. Сигурен съм, че всеки, който е работил поне веднъж на снимачната площадка е усетил гнева, който „изпитват” моите рисувани герои. Разбира се, в повечето случаи си повтаряш какъв късметлия си, че си въвлечен в този процес, но когато нещата загрубеят снимането на филм може да ти изглежда като 120 страници педерастия!”

Много голяма част от карикатурите, които ще бъдат представени в изложбата на Алън Паркър са създадени като отговор на всички онези хора, които се изпречват на пътя му, докато той се опитва да снима своите филми. Те са и авторския му опит за бягство от постоянното лицемерие, претенции и измами, които съпътстват снимането на филми.

Режисьорът Ненад Джурич и продуцентът Алмир Сахинович избраха 10-ия София Филм Фест за световната премиера на филма „Небето над пейзажа”. Филмът участва в Международния конкурс за голямата награда STELLA ARTOIS. Това е вторият филм на режисьора Ненад Джурич, след „Коридорът на смъртта” (2005).
Премиерата е на 16.3 от 21.00 в кино „Люмиер”. Специално за събитието пристига босненската група „No Name”.

“Идеята на сценария беше да покажем (по забавен начин) нашите предразсъдъци и стереотипи към другите, както и техните предразсъдъци и стереотипи към нас. Универсалните човешки характеристики – хуморът и смехът - ще ни помогнат по- добре да разберем Европа и света като цяло. Те ще ни помогнат и по-добре да се опознаем, защото всички се смеем на едни и същи неща, страдаме за едни и същи неща. Всички хора са еднакви, поне що се отнася до правото да живееш под това небе – това е и значението на заглавието „Небе над пейзажа”. Посланието на тази история е, че всеки от нас може да разбере другия, да се влюби и да го обича, стига да не сме горделиви и арогантни! Ние, хората можем да се разбираме помежду си, дори да не говорим на един и същ език. Според мен „Небе над пейзажа” излъчва оптимизъм, любов и толерантност.”
Ненад Джурич - режисьор

“Небе над пейзажа” е първият босненски независим филм, създаден с частно финансиране. Тази комедия е много изчистена филмова история без никакви заемки от трилъра, от трагикомедията, от военните филми или от който и да е друг жанр близък до нашата не толкова весела реалност. Целта на този филм е да съчетае артистичните и комерсиалните елементи във филмовата структура. И ние сме абсолютно сигурни, че “Небе над пейзажа” ще постигне целите си. Решаващият фактор в създаването на филма бе изборът на сценария, който много добре показва предразсъдъците на балканските народи към останалия свят и предразсъдъците на останалия свят към хората, които живеят на Балканите. А това говори много повече за събитията и ситуациите от ежедневния ни живот, за същността и причините за мястото, в което се намира този регион от света днес. Персонажите са разкрити през комичните и смешни моменти като универсаллни човешки характери като по този начин останалия свят има възможност да опознае балканската душа по-добре.

Сюжетът на “Небе над пейзажа” не е натоварен с никакви националистически значения, а още от самото начало прави заявка, че е абсолютно приемлива за всякакви поколения и всякакъв тип аудитория комедия. Така че, филмът има много важна роля за стабилизиране на региона и за създаване на положителен имидж сред всички зрители, които са го видели. Поддържането на мира и позитивните човешки ценности и добродетели чрез смеха е приемливо за всяко човешко същество, което е и основната функция на “Небе над пейзажа”. Или поне така изглеждат нещата от гледната точка на продуцента.”
Алмир Сахинович -продуцент

Най-касовият руски филм през последните години, който събра 18 милиона зрители само за 3 седмици на руски екран и надмина по приходи хитове като “Троя” и “Властелина на пръстените” - „Турски гамбит” на режисьора Джаник Файзиев, e сред премиерните заглавия в програмата на 10-ия юбилеен София Филм Фест. Филмът е заснет в България от продуцентската студия на Никита Михалков "Три Т", по поръчка на руския Канал 1. От българска страна в продуцентската група участват „Радиовижън плюс”- Александър Методиев, „Бояна филм”- Евгений Михайлов.

Идеята да се снима в България е на сценариста на филма Борис Акунин. Година преди началото на снимките, той посещава местата, където са се водили важните битки в Руско-турската освободителна война, старите български градове, в които се развива действието от книгата му, и които се превръщат в естествен декор за филма.

В “Турски гамбит” наред с големите имена в съвременното руското кино и телевизия като Егор Бероев /в ролята на Фандорин /, Олга Краско (в ролята на Варвара Суворова) Александър Ликов, Виктор Вержбицкий, Дмитрий Певцов, Анатолий Кузнецов истинска майсторска класа показват и българските актьори: Христо Гърбов, Васил Василев - Зуека, Димитър Рачков, Влади Люцканов, Пепа Николова, Иван Налбантов, Георги Новаков, Георги Къркеланов, Деян Ангелов, Дарин Ангелов, Ивайло Герасков и младите Александра Сърчаджиева и Николай Илиев. Част от тях споделиха вълнения и впечатления от снимачния период на филма и работата си с руския екип:


Пепа Николова:

“Нищо не знаех за филма, само че продуцентът е Михалков. Избраха ни чрез кастинг. За мен е чест в такъв филм да ме има дори като пресечка. При работата с Джаник Файзиев въобще не усетихме разлика между руски и български артисти. В чужди продукции винаги има едно леко такова “тия българите кои са, да пълят там дупките и да стоят далеч от големите звезди”. Спомням си пресконференцията на “Версенжеторикс”, когато всички въпроси на журналистите бяха към Кристоф Ламбер, който накрая стана и каза: “Ама защо не питате нищо българските артисти?! Вие имате такива прекрасни артисти.” Трябваше чужд артист да ни каже колко големи артисти имаме. Но какво разбрах от режисьора Джаник Файзиев?! Дълго мислих какво да ви кажа за него. Разбрах, че режисурата е като хореографията. Когато той се обърне към мен, аз трябва да оставя това листче, след което той поглежда към вас, а аз трябва да хвана Христо Гърбов за ръката. Изчислено е точно като в танца. Това разбрах след толкова години творческа дейност. Руснаците са големи. Който не се е докосвал до руското кино, до руските артисти, просто нищо не е разбрал.” Гениалното качество на един режисьор е да обича артистите си и да създава топлина. Вие сами знаете, че касетофоните ви не работят, когато е студено. А тази топла атмосфера дано да се случи на всички български актьори и то в следващия български филм!”

Христо Гърбов:
“Искам да благодаря на Джаник Файзиев, че ни избра чрез много голям кастинг. Аз си въобразявах, че ще говоря на руски, защото имам много добър руски. А той каза “Въобще нищо няма да говориш”. Ти ще бъдеш испански фотограф. Тогава го попитах за колко снимачни дни става въпрос. Той ми каза – много! И аз викам добре, приемам тогава.(смее се) Той ме хареса, не знам по какви причини. Ще ви кажа само за един кадър от времето на снимките. Беше като на война. В планината Плана бяха разположени всички главни актьори. Отзад има масовка на някакви други хълмове на планината. На преден план пък един от нас, останалите актьори трябваше да се качи на кон, друг да каже някакъв текст, трети нещо друго. Отзад през това време две армии пък трябва да се съединят. Това се организира страшно трудно и може да се случи само с изключителното знание на режисьора какво преследва и какво иска. С много добри спомени и впечатления съм от снимачния период, а руснаците са наистина безупречни професионалисти и се радвам, че се докоснах и аз като български актьор до тях.”


Иван Налбантов:
“Аз играя вероятно съвсем малка роля във филма. Доколкото знам това е единственият българин сред персонажите. Моят герой го няма в книгата и е измислен от българска страна, което им прави чест. Не знам чия е идеята, но беше казано “Може ли да правим филм в България и за България и да няма един българин. И тогава измислиха и моето кратко присъствие във филма. Усещането, че сме тук, че участваме в нещо, около което вече се шуми и получава признание, винаги те изпълва с кеф, че си и ти една малка брънка от него.”



Георги Новаков:
Когато ме извикаха на кастинг, пробвахме нещо с режисьора. Направи ми впечатление, че той си говори лично с всеки от актьорите. Моята роля е малка. Малко, малко, но го има. Снимах 15 и повече дни. Беше много интересно, че на всичките тези снимки режисьорът изискваше да не е случайно присъствието ми, да не съм колчето на палатката. Искаше участие. Много беше приятно, когато един от актьорите в главните роли дискутираше с мен какви трябва да са нашите взаимоотношения. Почувствах се значим, наистина. За артистите това е най-важното признание. Хората, които се занимават с кино знаят, че историята вътре може да се изиграе най-добре със и за колегите. Аз го бях забравил и те ми го припомниха. Много се интересувах каква е съдбата на този филм. И като разбрах какъв бум е предизвикал в Русия, ми стана много драго. Препоръчвам Ви да го гледате! Няма нищо общо с това, което сме учили по история в училище.”




Георги Къркеланов:
„Аз играх заптие. Бях изненадан от изключителната точност и координация по време на снимките. Първо бях поканен от Иван Андонов, който беше кастинг режисьор. След това явно са гледали кадри, защото втори кастинг при Джаник нямах и ми направи впечатление, че той явно помни материала, който е гледал. Изключително ме впечатли и фактът, че всичко е насочено към това да се получи една страхотна спойка между екипите и хората, един комфорт и уют на присъствието. Екипът беше абсолютно наясно какво иска и какво върши, една изключителна школа за общуване извън снимачната площадка. Невероятна подготовка на оператора и режисьора. За тях хореографията на филма, както каза Пепа Николова, беше абсолютно ясна. Всичко беше в главите им, но това не пречеше да импровизират, да търсят варианти, докато извлекат максимума от възможностите ти, без естествено да се чувстваш изтощен или неудовлетворен от това, което си свършил. Най-ценното нещо в един филм е не мигът, в който камерата успява да заработи, а точно това общуване, и че за три снимачни дни можеш да направиш такъв бюджет, какъвто в българския театър и кино можеш да работиш една година и да не можеш да си го позволиш.”


Деян Ангелов:
„Една прекрасна сутрин ме поканиха на среща с режисьора. Той ме пита какъв опит имам в киното. Отговорих, че не е богат. Режисьорът очевидно хареса визията ми и каза, че ще се видим на терен. Аз мислех, че става въпрос за традиционните чуждестранни филми, които се снимат в България, където те държат в трета глуха и изобщо не ти обръщат внимание. Тук изиграх един младши офицер, който отиваше на война и не знаеше изобщо за какво става дума. Общо взето много се доближаваше до мен като млад актьор. Срещнах голяма подкрепа от всички актьори с по-голям опит. За пръв път видях какво означава истинско кино. Джаник може би изигра всички роли в този филм. Аз изумях просто. Никой не беше пренебрегнат. На всеки обръщаше внимание. Работата беше много много лека и приятна.”

Дарин Ангелов:
„Моята роля също беше малка. И наистина попаднах в една много странна атмосфера на снимане на филм. Един ентусиазиран режисьор , който тичаше при всеки по отделно. Много енергия кипеше от този човек. Моята роля беше на войник, подчинен на младши офицера до мен, иначе в живота мой брат. Трябваше да умра в един от кадрите. Това беше още в първия ми снимачен ден. Площадката изглеждаше като по време на истинска война. А Джаник тичаше при всеки след самия дубъл, за да се увери че е добре.”

В разгара на юбилейния “София филм фест” любителите на френското кино ще получат специални подаръци от гиганта сред френските телевизионни канали TV5MONDE, дългогодишен медиен партньор на фестивала.

Те ще бъдат раздадени на зрителите преди прожекцията на френския филм “Дуу-Оп” (Doo-wop) от 21 часа на 15.03.2006 в кино Люмиер – Зала 11 на НДК.

„Ду –Ууп”, Франция, 2004 е дебют в игралното кино на Дейвид Линзман. Режисьорът е едновременно сценарист, монтажист и продуцент на филма. Историята, която Линзман разказва в „Ду-Ууп” е всъщност фрагмент от живот на двайсетгодишният Зиги (Микаел Фитуси), който се събужда в стаята на един парижки хотел, където живее, с мисълта че това ще е още един горещ летен ден. Шантавият ден на Зиги преминава пред среща с приятел пред хотела, където се предполага, че е Франсис Форд Копола, среща с бившата му приятелка Мари, менажиране на фънк група и случайно запознанство с българската барманка Мая, изпълнена от актрисата Елина Лоуенсон от Румъния. Филмът е заснет през лятото на 2004 година, а самият Принс дава правата за изпълнение на негови парчета в продукцията. Според режисьора работата му се влияе от „До последен дъх” на Годар, както и от творбите на Джон Касаветис

За 20 години TV5 се превърна във втората по гледаемост телевизия в света.. TV5 е безплатна програма, чиято основна цел е да разпространява френския език и култура. За да затвърди тази позиция, каналът участва активно в културния живот на България чрез многобройни партньорства, между които вече 6-годишното успешно сътрудничество със “София Филм Фест”.

В началото на 2006 година TV5 промени името си на TV5MONDE и разнообрази своята програма, за да я адаптира към световните тенденции и културното многообразие на всички страни, където се разпространява.
Най-силният глас и образ на франкофонията, вече е с ново, модерно лице, ТV5MONDE предлага на зрителите най-добрите френски филми, сериали, информационни емисии, забавни предавания, музика, спорт.

Тук сте, за да представите филма “Фактотум”, на който сте продуцент. Как стигнахте до този филм?
Бент Хамър е много талантлив норвежки режисьор. Запознахме се на филмовия фестивал в Кан преди много години. Започнахме да говорим за съвместна работа. Каза ми, че би могъл да намери пари от Норвегия, за да снима в Щатите филм на английски. Попитах го от какво се интересува и той ми отговори – “От Чарлз Буковски”. Свързахме се с агента на Буковски и успяхме да вземем правата за “Фактотум”, един от първите му романи. Той е от ранния му период, когато непрекъснато сменял работи и жени и се е опитвал да стане писател. Отне ни повече от осем години, за да съберем парите, да направим кастинга и да заснемем филма. И сега, след като вече сме го завършили, мога да кажа, че е добър филм - получи много добри отзиви из цял свят, беше на фестивалите в Кан и Сънданс, както и тук, в София, разбира се. Ще бъде разпространен в повече от 30 страни, включително и в България.

Имате ли личен интерес към работата на Буковски или идеята е била изцяло на Бент Хамър?
Първоначалният стимул за този проект е съвместната работа с Бент. И той предложи Буковски. След това започнах да го чета. Нямах някакъв интерес, защото не знаех много за него. Прочетох най-вече поезията му и тя много ми хареса. Някои хора напълно откачат по Буковски. Смятат, че той по някакъв начин оправдава живота им. Но аз не съм такъв човек. Уважаваме го като писател, но нямаме нужда да живеем така, както той е живял; не е задължително да мислим като него или да ни харесва онова, което и той е харесвал. Но харесваме работата му. Интересно ни е, че той се е опитвал да стои настрана от всички здрави връзки – работа, жени, дом и всякакви буржоазни обвързаности и отговорности, които са му пречили да бъде креативен писател.

Какъв е личният ви опит с това да избягате от ролята на “буржоа”?
Личният ми опит? Аз съм много буржоазен тип, нямам такъв опит. Идеята е интересна, но не е задължително да се съглася с нея. При Чинаски – алтер егото, което Буковски създава, в неговата вселена това се получава и до голяма степен е свързано със способността му да пише и с възможността да продължи да пише. Той е аутсайдер, не продава, за него материалните неща не са най-важните. Това дава основание на Чинаски да прави нещата, които обича, не за пари.

Като говорим за алтер егото на Буковски – какво е вашето алтер его?
Аз нямам алтер его.

Нямате алтер его? Сигурно ме занасяте...
Добре, де. Нямам все още. Това е вторият филм, на който съм съсценарист. По някакъв начин Чинаски е мое алтер его. Мисля, че образите в следващи мои сценарии ще притежават други аспекти на личността ми и ще бъдат много различни.

Във “Фактотум” главният персонаж пие през повечето време и може би това е остаряло в Америка, но в България все още е доста популярно. По този повод може би ще Ви бъде любопитно да опитате нашета домашна ракия?
О, да! Всъщност е много добра на вкус! Снощи я опитах на партито и определено ще взема няколко бутилки за Америка.

Наздраве тогава!

Вера Гоцева

Как се чувствате в България?
Много у дома се чувствам в България. Не знам защо. Може би това се дължи и на приликите между уелсците и българите. А може би се дължи и на духа, който цари тук. И като казвам думата “spirit” на английски имам предвид домашната ракия. Това, което ме води всъщност в България е ракията, която прави бащата на Стефан Китанов.

Върху какво работите в момента?
В момента работя над един театрален спектакъл в Португалия. Музиката написа по мои приказки за деца португалският композитор Луис Тиноко. И това беше наистина много вълнуващо. По-рано тази седмица бях в Париж за издаването на една моя книга. Тя съдържа статии, които написах преди време за американското списание “Nation”. Оригиналната книга излезе в началото на тази година, а миналата седмица излезе в превод на френски. В Англия все още не е излязла. Чакам българския превод. Това са статии, които атакуват Буш и Блеър и тяхната политика в Ирак. Започнах да ги пиша, защото бях наистина вбесен от политиката на великите вождове на Запада. Джордж Буш каза, че ще хване злодеите, които предизвикаха атентата на 11 септември и какво направи?! Вместо да прояви бързина, да действа тайно и да ги изненада, той се провикна гръмогласно “Те са в Афганистан и ще им пуснем бомби след две седмици.” И естествено, като направи това, всички престъпници в Афганистан избягаха. 5 години след атентатите от 11 септември, няма хванат нито един виновник за това и това е най-некомпетентният акт на полицейска работа в човешката история.
Другото, с което мога да се похваля е, че миналата година направихме една историческа серия за Би Би Си, която се нарича “Варварите”. Завършихме я през януари и мисля, че следващия месец ще бъде излъчена. Тази поредица е за народите, които римляните са наричали варвари, т.е. реално всеки, който не е римлянин. Втората програма е за келтите, германските племена и готите. Третата – за персийците и гърците, а последната - за вандалите и хуните. И цялата програма е за това всъщност кои са били истинските варвари – вандалите и хуните или самите римляни. Една от причините да направя тази програма е паралелът между това което се е случвало в класическия свят на Римската империя и това, което се случва днес. По времето на Римската империя е съществувала една сила, която никой не е можел да победи, и римляните са си мислили, че могат да правят каквото си искат с останалия свят. Но за тяхна изненада много често е имало разбити носове заради това, което вършат. И в крайна сметка съвременна Европа е създадена по-скоро от варварите, отколкото от Римската империя.

Когато Монти Пайтън се появи на световната сцена през 1969 г., Бийтълс я напускат. Тогава всички в Англия казват, че енергията, която последните носят, се поема от Монти Пайтън и те поемат щафетата. Една от последните общи изяви на Монти Пайтън беше преди няколко години на концерта “За Джордж”, посветен на Джордж Харисън.
Този концерт се проведе в "Роял Албърт Хол" в Англия и може би тогава за пръв път четирима човека си показаха задниците на това място и изпяха “Седни на лицето ми”.

Какво мислите за чувството за хумор, когато едни карикатури в момента предизвикват световен скандал?
Аз бих защитил правото на всеки да пише и прави това, което иска. Едно от сериозните неща, които се случиха напоследък, е, че един английски историк е хвърлен в затвора защото отрича Холокоста. Аз съм отвратен от това, което той твърди, но защитавам правото му да го казва. И се оказва, че напоследък се налагат ограничения върху свободата на словото. Все още не съм видял въпросните карикатури, но трябва да се има предвид откъде идват те – а именно бяха публикувани в един крайно десен датски всекидневник. Смятам, че това е акт на провокация, аналогичен на това, ако някой се провикне “Пожар” в пълен театър.

Ако трябваше днес да направите “Животът на Брайън”, “Светият Граал” и “Смисълът на живота” как биха изглеждали тези филми?
Може би сега щяха да бъдат по-сърдити тези филми, защото аз самият съм много ядосан, че живея в страна, чието правителство подкрепя САЩ, когато то умишлено убива хора от Ирак. Не знам дали ви е известен този сайт, който се нарича “Проект за нов американски век” /www.newamericancentury.org./, но това е един резервоар за идеи, който през 1997 г. е създаден от хората, които в момента са на власт в Америка. И от 1997 г. насам те публикуват какво възнамеряват да правят, когато дойдат на власт. През 2000 г. публикуваха статията “Преустройване на американската защита”. Тяхното намерение е било да увеличат продажбите на оръжие в Америка. Така че, докато Саддам Хюсейн е на власт, това е едно прекрасно извинение да осигурят американско “присъствие” в Средния Изток. Така че една година преди Буш да дойде на власт неговите съветници вече са казвали “Трябва да осигурим американско военно присъствие в Ирак. Това и направиха. Американците не смятат да напускат Ирак. Те искат там да има гражданска война, защото това е извинението да продължават да стоят в Ирак. Другото, което споменават в тази статия е “Да, наистина ще е трудно да убедим американското общество, че трябва да се харчат още милиони за оръжие, освен ако не се случи нов катаклизъм от рода на Пърл Харбър.” Така че не забравяйте, че още тогава тези хора са твърдeли, че това от което се нуждаят, е събитие като атентата от 11 септември.

Казват, че комиците са най-тъжните хора в живота, но като че ли това за Вас не важи. Ако все пак имате такива моменти, как излизате от тях?
Страдам от ужасната способност да не помня и много трудно помня лоши неща. Помня само добрите. И като се замисля аз наистина съм живял много щастливо. Може би избягвам лошите моменти несъзнателно. И като помисля лошите неща се случват на всички други хора, но не и на мен. А аз се чувствам тъжен, когато видя мои близки да страдат. Затова се опитвам доколкото мога да намаля мъките и страданията на другите хора.

Кой е най-смешният британски филм, който сте гледали в ерата на Буш и Блеър?
Мисля, че най-интересният филм, който съм гледал напоследък е новият филм на Джордж Клуни – “Лека нощ и късмет”. Не че е смешен, но е много добър.

На 15 март от 21.00 часа в Дома на киното е премиерата на “Кастинг в Холивуд” - най-новият филм Файт Хелмер, в който германския режисьор търси отговор на въпроса “Кой и каква роля ще получи в новата продукция?” !

За да създаде историята си Файт Хелмер прекарал няколко месеца в Холивуд с част от най-търсените кастинг режисьори и наблюдавал в детайли процеса по избиране на късметлиите да участват в поредното филмово предизвикателство. В Холивуд, където работят повече от 290 000 действащи актьори се намира една най-развитите системи за кастинг по света.

Филмът „Кастинг в Холивуд” предлага безпощаден поглед зад завесите на киноиндустрията. Той проследява работата на няколко професионални кастинг – режисьори, между които: Майкъл Фентън (“Извънземното”, “Китайски квартал”), Майнди Мерин (“Мрежата”, “ЕлЕй Стори”), Джейн Дженкинс (“Когато Хари срещна Хари”), Джанет Хиршенсън (“Джурасик парк”, “Аполо 13”), Матю Бери (“Ед Ууд”, “Час Пик”) и разкрива заплетен лабиринт от пътеки и тайни езици. Процесът по избора на актьорите е особено труден: за всяка една роля се снимат стотици лица на актьори и едно погрешно CV или пък някоя безсмислено скъпа снимка могат да отидат в кошчето преди изобщо да бъдат обявени прослушванията за дадена роля. И най-накрая, след хиляди повиквания, режисьорът и продуцентите избират само един от безбройния поток, изпълнени с надежда да ги изберат бъдещи звезди.

„Това е голям бизнес! Хората, които работят в него не могат да си позволят да рискуват инвестиция от 80 милиона долара и да изберат неподходящия човек за определена!” , казва Донна Мороунг – вицепрезидент по кастингите в „Дисни”!

Филмът е заснет за 4 месеца, на различни места около Лос Анжелис.

„Кастинг в Холивуд” е филм за онези хора, които се интересуват повече от киноиндустрията в детайли, а също и за тези, които вярват, че знаят всички за тази инустрия!

Файт Хелмер е от онези режисьори, които имат свой собствен стил – стилът, в който се усеща стремежа да бъде предизвикателен и оригинален, като прескача през жанровете и взима от всеки това, което му е необходимо!

Германският режисьор Файт Хелмер не идва за първи път у нас: първото му посещение е през 1997 г., когато започва работата си по продукцията „Тувалу” - филмова метафора на мечтата за по-добър живот. Файт Хелмер прекарва почти цялата 1998 г. в България, за да заснеме, монтира и завърши филма си „Тувалу”! Именно българската публика първа преживява премиерата на готовия филм! След това “Тувалу” бе представен на 62 филмови фестивала, между които и тези в Сан Себастиан, Лондон, Чикаго и Берлин.


През 2004 г. Файт Хелмер представи своя филм „Порта към небето” в рамките на 8-я София филм фест. Създаден с изключително чувство за хумор и с международен актьорски състав, “Порта към небето” се превърна в любимец на фестивалната публика не само у нас, но и по света!

Режисьорът и продуцентът Файт Хелмер живее в Берлин. Той снима първия си филм, когато е едва 14-годишен. От 1991 г. до 1996 г. учи режисура във Филмовата Академия в Мюнхен. Той е копродуцент и съсценарист на филма “A Trick Of Light” – режисиран от Вим Вендерс.

Файт Хелмер е член на Европейската Филмова Академия. Преподава в известните филмови училища в Бейрут, Тбилиси, Джакарта, Ташкент и Богота.

Скоро ще бъдете юбиляр. Какво е усещането?
Да, но според жена ми съм на не повече от 14 години. Иска да каже, че на толкова ми е акълът. Не ме ласкае, напротив, това е упрек. По акъл не съм минал пубертета. И по глупостите, които върша.

14 годишната възраст ли позволява да се правят толкова истински документални филми?
Вероятно всичко е по-истинско в млада възраст. И колкото по-млад е човек, толкова по-добре. Докато още не е излязъл от пубертета е най-чист. И ако това имате предвид - да се поглежда с чисти очи на нещата, вероятно има значение. Мъдрите хора са казвали, че едно от най-важните неща в живота е човек да запази детското в себе си. И това може да не е много практично в този свиреп, озъбен живот…

Е, в изкуството май е доста полезно?
Да, общо взето в заниманията с изкуство целта не е насочена към печелене на пари и правене на голяма кариера. Така че помага.

И че се играе...
Да, и че всичко е игра.

Игра ли ще бъде журито на фестивала за 14 годишния Николай Волев?
Да, предполагам, че няма да е къртовски труд и няма да ми дадат лопата и кирка. Надявам се, де.

Забавление най-вече?
Е, да. По принцип крие известни рискове, ако се е прокраднал по някакъв начин някой скучен филм. Но скучното и интересното е лично. В живота човек или установява контакт с нещо, или не. Това не значи, че филмът е лош, ако за мен е скучен.В изкуството хубавото е това, че има голям диапазон, в които се разполагат произведенията.

Как Ви се струват филмите от тази година?
Мразя предварителна информация. Не искам да имам предварителна нагласа. Искам да гледам филмите с чисто съзнание. Затова избягвам да чета и анотациите, защото зад една привидно скучна анотация може да се крие интересен филм и обратно.

Значи действате спрямо естетиката на вкуса и изводът е да се изгледа всичко, независимо от анотациите. В рамките на фестивала има вечер, посветена на вашите документални филми. Сигурно ще бъде интересно за зрителите да проследят емоционалното ви развитие.
Гениална идея на Кита. Аз съм изцяло “за”. Разбира се, много съм щастлив, че ще има такава вечер и че точно документалните ми филми ще видят публика, защото те по-трудно да стигат до зрителите. Мисля, че ще бъде интересно. Най-старият е от 1982 година и съм любопитен да видя как ще реагира днешната публика на този и на други позабравени филми.

Вера Гоцева

Филмът на българката МИЛЕНА КЪНЕВА, който ще бъде представен премиерно на 10-ия юбилеен София Филм Фест, получи специалната награда на 8-я международен фестивал за документални филми
"One World" в Прага лично от ВАЦЛАВ ХАВЕЛ!

"Тотал-но отричане" бе показан на официалната церемония по откриването на фестивала, посветен на проблемите за защита на човешките права, който се провежда в Прага от 01 март до 09 март 2006 г. Президентът Вацлав Хавел връчи лично специалната награда на Милена Кънева – режисьор на "Тотал-но отричне". Почетният приз се връчва всяка година от първия чешки президент избран след 1989 г., на селектиран от него филм. Тази година, честта се падна на Милена Кънева за филма й "Тотал-но отричане".

Филмът проследява историята на един уникален съдебен процес: 15 селяни от бирманската джунгла съдят водеща световна петролна корпорация за експлоатация и геноцид и печелят делото през 2005 г. В продължение на пет години Милена Кънева, която е продуцент, режисьор и оператор на филма, следи развитието на проекта за строеж на газопровод в Бирма, последиците за местното население и личната история на Ка Сауа, определен от американската сенаторка Кери Кенеди в книгата й "Speak Truth to Power" като “човек с изумителен кураж и с твърдата вяра, че отделният човек може да промени света към по-добро”. Член на етническото малцинство карени, дискриминирано от военния режим в Бирма, той събира свидетелствата на над хиляда жертви на погазени човешки права, докато живее в нелегалност, търсен от тайните полиции на Бирма и Тайланд. Ка Сауа е основен двигател на съдебния процес заедно със съпругата си Кейти чрез създадената от тях организация Earth Rights International. Филмът е заснет между Тайланд, Бирма, Европа и американските съдилища в периода 2000-2005 г.

Милена Кънева посвещава пет години от живота си на каузата на Ка Сауа и каренските селяни – ищци, чиято анонимност в процеса и във филма е продиктувана от съображения за сигурност. Помага й опитът, придобит като продуцент и автор на репортажи от горещи проблемни точки на планетата. Работила е в Африка, Азия, Южна Америка за WTN, (APTN), RAI tv, PBS, National Geographic. Срещала се е с Далай Лама, интервюирала е Нобеловия лауреат за мир, легендарната бирманска лидерка под домашен арест, Анг Сан Су Чи, както и най-известни имена от световното кино в резултат на постоянното присъствие на фестивали като Кан и Венеция от 1992 г. насам.

"Тотал-но отричане" е сред избраните за участие филми в "Hot Docs Festival" в Торонто. Българската му премиера ще се състои в рамките на София Филм Фест.
Оригиналната музика за филма е написана от известния български музикант Николай Иванов ("Ом").

Българската премиера на документалния филм "Тотал-но отричане" на Милена Кънева е на 21 март от 20.30 часа в Дома на киното!

Един от най-касовите руски филми за 2005-а година - филмът, който събра 18 милиона зрители само за 3 седмици на руски екран и надмина по приходи хитове като “Троя” и “Властелина на пръстените” - „Турски гамбит” идва в България специално за 10-ия юбилеен София Филм Фест! Филмът е заснет в България от продуцентската студия на Никита Михалков "Три Т", по поръчка на руския Канал 1. От българска страна в продуцентската група участват „Радиовижън плюс”- Александър Методиев и „Бояна филм”- Евгений Михайлов.
Филмът ще има специална премиера в рамките на 10-ия София Филм Фест – на 11 март от 20.00 ч. в зала 1 на НДК. Режисьорът на филма Джаник Файзиев и изпълнителят на главната роля Егор Бероев ще пристигнат специално за премиерата.


„Турски гамбит” е заснет изцяло в България: в София, Плана планина, край Плевен, в стария Пловдив, на Севлиевския мост, в пещерата “Проходна” и в жп-музея в Русе, където специално за филма е направена възстановка на влак от епохата на историческите събития. Само финалът е заснет в Истанбул.

Снимките продължили 4 месеца. Амбициозната продукция е създадена с размах, възможен благодарение на големия бюджет от близо 4 милиона долара. Режисьор на „Турски гамбит” е Джаник Файзиев, работил предимно в телевизията. Файзиев си поставя трудно изпълнима задача: за малко повече от два часа да разкаже история, която е много по-подходяща за дълъг телевизионен сериал, като при това остане в рамките на класическата драматургия, където завръзката, кулминацията и развръзката се случват само веднъж, а не се повтарят на всеки 40 минути. И в крайна сметка амбициозният режисьор успява да се справи със задачата, независимо от факта, че първоначалният замисъл предвижда сюжетът на “Турски гамбит” да се развие в много серии. Залогът за бъдещия успех на мащабната продукция е осигурен не толкова от сюжета, колкото от актьорите, които изпълняват ролите.

Присъствието на едни от най-търсените актьори в руското кино и телевизия е доказателство за това, че продуцентите са били разточителни в хонорарите. Повечето от тях са ангажирани и в театъра, и тъй като началото на снимачния процес съвпада с началото на театралния сезон, продукцията се забавя с около месец. Главната роля (на Ераст Фандорин), е поверена на Егор Бероев. 29 годишният актьор нашумя с участията си в театъра и в хитови руски сериали. На екрана истинска майсторска класа показват Александър Ликов, Виктор Вержбицкий, Дмитрий Певцов. В скромен епизод играе и Анатолий Кузнецов, който не се е снимал в киното от 1995 г. А за Олга Краско (в ролята на Варвара Суворова) участието в “Турски гамбит” е дебют на големия екран. В актьорския състав се присъединяват и звезди от европейския екран – популярният полски актьор Даниел Олбрихски и френският актьор Дидие Биенеме. Биенеме се качва за първи път на кон в България и започва сам да прави каскадите. От българска страна също участват много от родните звезди като Христо Гърбов, Васил Василев - Зуека, Димитър Рачков, Влади Люцканов, Пепа Николова, Ивайло Герасков и младите Александра Сърчаджиева и Николай Илиев.

„Турски гамбит” е разказ за приключенията на младия детектив Фандорин. Самият Борис Акунин е написал сценария на тази екранизация. Действието се развива през 1877 г., когато руско-турската война е в разгара си. След като е избягал от плен, Фандорин бърза да стигне лагера на руските войски, за да предаде важна информация за подготвяно нападение на противника. По пътя се запознава с Варвара Суворова, която иска да се срещне със своя годеник. Разчува се, че в главния щаб на руските войски е внедрен турски шпионин. И тогава Фандорин започва да подозира всички в шпионаж...

“Турски гамбит” е монтиран в Рим, а в саундтрака към филма е включена и музика на Горан Брегович. За костюмите се е погрижил руският художник Владимир Светозаров – носител на наградата “Златен орел” за работата си в “Турски гамбит”, с помощта на българския му колега Иван Андреев. Силна българска каскадьорска група се впуска в опасните и ефектни сцени. Главни виновници за ефектните взривове и огнените стихии са български майстори на пиротехниката.

Какво казва за „Турски гамбит” руската публика? Над 18 млн. зрители – само за три седмици. Сега е ред на българската публика да се срещне с “руския отговор на Холивуд”!

София Филм Фест запазва традицията си да представя пред българските киномани предизвикателствата на Вим Вендерс. „Не ме търси”, най-новият филм на култовия режисьор, ще бъде представен в програмата на юбилейния 10-и София Филм Фест. Филмът има три номинации и награда за най-добър оператор от Европейските филмови награди 2005 и номинация от Кан 2005.

По време на финалния монтаж на „Не ме търси” точно преди една година, Вендерс отдели специално време за да даде online интервю за София Филм Фест. На 9-о издание на фестивала бяха представени филмите му „Земя на изобилието” и блус откровението - ”Душата на човек”.

„Не ме търси” събира отново Вим Вендерс и носителя на „Пулицър” Сам Шепърд. През 1984 филмът им „Париж, щата Тексас” се окичи със „Златна палма” и още 11 награди, и се вписа категорично в историята на киното. 20 г. по-късно златният тандем – Вендерс–Шепърд напомня отново печелившата формула – силна драматургия, талантлива режисура и безкомпромисна актьорска игра. Сам Шепърд отново е сценарист, но влиза и в главната роля, в партньорство с Джесика Ланг.

„Съвместната ни работа за „Париж, Тексас” беше важно събитие за всеки от нас. От тогава минаха почти 20 г. и ние така и не работихме отново заедно, може би се страхувахме да не развалим нещо много хубаво. Но аз се престраших и поканих Сам да се срещнем и му показах моите бележки. Той ги прочете, но и на двамата ни беше ясно, че това не е точната посока. Започнахме да пишем нова история. Така работихме три години. Филмът стопираше няколко пъти по финансови причини. Дори в една от тези паузи успях да заснема друг филм – „Земя на изобилието”. Но нашият замисъл, като хубавото вино, с течение на времето ставаше по-зрял и се появяваха нови нюанси”. Вим Вендерс

Сценарият им отнема доста време и различни варианти. Но след като избистрят основния образ – на Хауърд, сюжетът изплува и всичко тръгва с по-динамични темпове. След дългата подготовка филмът тръгва много бързо – заснет е само за 36 дни.


„Една от причините да работя като сценарист с Вим, е че със сигурност знам, че това, което съм написал, ще се превърне във филм. Имам доста сценарии, които никога не са достигнали до екрана. А когато работя с Вим, знам, че това може да отнеме пет или десет години, но в края на краищата ще стане филм. Усещането е страхотно, защото си сигурен, че това, което си написал, няма да отиде на вятъра. И това не е свързано с Холивуд, а е само между мен и него.” Сам Шепърд

Към прочутия тандем се присъединява и актрисата, която отказва да се впише в холивудските стандарти – Джесика Ланг. Не случайно критиците й лепват етикета „интуитивната актриса”. Във филма Джесика се събира с партньора в живота си Сам Шепърд и признава, че много от дублите са по нейна вина, защото непрекъснато го наричала със собственото му име, вместо Хауърд.

Героят на Шепърд – Хауард Спенс, екс звезда от уестърните, вече е напуснал златния период от кариерата си. Алкохол, дрога, второстепенни роли и мимолетни връзки запълват новото ежедневие на бившия екранен бунтар. Случайността го отвежда към родното му място и всичко се променя. Актьорът започва да открива непознати моменти от личната си история. А новината, че отдавна е станал баща и някъде расте собственото му дете променя коренно посоката и го отвежда по следите на изгубеното му минало.

Работохолик, който пътешества – така се определя самият Вендерс и непрекъснато търси и открива нови места, герои и сюжети, които намират точното си място на екрана. Находки са снимачните територии за „Париж, Тексас” – „Камелот”, „Хотел за един милион долара”, град Трона - „Земя на изобилието”. Интересни са локациите и на най-новия му филм, разпръснати в няколко американски щата – в Елко (Невада), Буте (Монтана), Солт Лейк Сити, Моаб (Юта), запазили духа на уестърн времената.

Не по-малко звездно е заглавното парче на филма, в изпълнение на Боно и Андреа Кор.
Отдаден отдавна на музиката, режисьорът на култовия „Буена Виста Сошъл Клъб” (представен за първи път в България отново в програмата на СФФ) измайсторява и два клипа от U2 The Best of 1990-2000 - "Stay - Faraway, So Close!” и "The Ground Beneath Her Feet”. С Боно го свързва и наградения със „Сребърна мечка” „Хотел за един милион долара” – създаден по идея на фронтмена на U2 и с музика, композирана също от него.

Фестивалът СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ НА БРЕГА се превърна в традиция. За нас е особено удоволствие да приемем за четвърта поредна година поканата на кмета на Бургас г-н Йоан Костадинов, зам. кмета Д-р Атанас Бошев и режисьора г-н Георги Дюлгеров фестивалът да има своето бургаско издание.

Програмата тази година включва 20 филма. Официалното откриване е с руския филм “Бедни роднини” на популярния режисьор Павел Лунгин. На откриването ще присъства сценаристът на филма Генадий Островски. Както в София, така и в Бургас, програмата има акцент върху новото руско кино. Бургаските зрители ще имат изключителната възможност да гледат едни от най-популярните руски филми в момента - “9-а рота” на Фьодор Бондарчук и “Статски съветник” на Филип Янковски (с участието на най-големите звезди на руското кино в момента - Никита Михалков, Олег Меншиков, Константин Хабенски, Владимир Машков, Олег Табаков, Фьодор Бондарчук, Оксана Фандера). “Космосът като предчувствие” на Алексей Учител спечели голямата награда на фестивала в Москва. В програмата са още “Гарпастум” на Алексей Герман мл. и “Първите на луната” на Алексей Федорченко.

Останалите филми са сред най-горещите заглавия на София Филм Фест – “Аз и ти и всички, които познаваме” на Миранда Джулай бе откритието на фестивала в Кан ’05 – спечели “Златна камера” за дебют и Голямата награда на Седмицата на критиката. Победителят от Кан в програмата “Особен поглед” също ще бъде представен в Бургас – “Смъртта на г-н Лазареску” на румънския режисьор Кристи Пую. Традициите на скандинавското кино се защитават от “Скъпа Уенди” на Томас Винтерберг, “Тъмен кон” на Дагур Кари, “Братя” на Сузане Биер и “Ябълките на Адам” на Андерс Томас Йенсен.

Филмът, който открива СФФ, “Детето” на белгийските братя Жан-Пиер и Люк Дарден също е в програмата. Той триумфира в Кан миналата година със Златната палма. В Бургас ще бъде и филмът, който закрива СФФ – “Музиката на Истанбул” - на изключително успешния немски режисьор от турски произход Фатих Акин. Филмът може да се смята за балканския отговор на прочутия “Буена Виста Сошъл Клуб” на Вендерс. Британското кино ще бъде представено с последния филм на тандема Мърчант-Айвъри “Бялата графиня” на Джеймс Айвъри и “Скъпи Франки” на Шона Ауербах. В Бургас ще се направи и малък фокус на едно от най-интересните имена в световното кино – корееца Ким Ки Дук – с филмите “Пролет, лято, есен, зима и... пролет” и “Стик №3”.

В края на фестивала ще бъде показан един документален филм на режисьора Николай Волев, който в навечерието на своята 60-годишнина ще получи Наградата на София за цялостен принос в киноизкуството.

По традиция на закриването в Бургас ще бъде показан и победителят от конкурса за Наградата JAMESON, който ще бъде известен на 18 март.

Макар и само за един ден, прочутият майстор на усмивки ще удостои с присъствието си юбилейния СФФ и българските киномани. Историята на десетгодишния София Филм Фест е свързана с първите срещи на българските зрители с филмите на Монти Пайтън и техните създатели. След панорамите на Монти Пайтън, българската публика цитира реплики и скечове от филмите на уникалните комици. Британските комици влизат под кожата на артисти от цял свят – ливърпулската четворка е сред ревностните им фенове. Много български актьори и режисьори се учат от Монти Пайтън.

В юбилейното издание на фестивала са включени трите гиганта на прочутата филмова група – „Монти Пайтън и Свещеният граал” (1974) (обявен от английските зрители за най-добрия британски филм на всички времена), „Животът на Брайън според Монти Пайтън”(1979) (сцена от филма е обявена за най-смешната на всички времена) и „Смисълът на живота според Монти Пайтън” (1983), а с представянето им лично ще се заеме режисьорът Тери Джоунс.

Терънс Греъм Пари Джоунс е роден на 1 февруари през 1942 г. и в живота си играе няколко главни роли - на комедиен актьор, разказвач на истории, писател на детски приказки, автор на научни студии и статии за международната политика, автор на музика, режисьор и сценарист на най-любимите филми на много поколения. Тери Джоунс завършва история в Оксфорд, а успоредно с ролите си в телевизионни и филмови продукции пише книги за Джефри Чосър, за кръстоносците, за хората и живота през Средновековието. Режисьорът споделя, че за него „Историята не винаги е това, което се случва, а това което хората искат да си мислят, че се е случило.” Познат преди всичко като актьор и режисьор от групата на Монти Пайтън, Тери Джоунс е историк и писател, както и преподавател по история на Средновековието в Сорбоната и в UCLA.
През 1981 излиза първата му книга с приказки, а освен книги за деца пише исторически изследвания, сценарии за Монти Пайтън, както за филма „Лабиринт” (1986). Тери Джоунс написва и роман за своя любим приятел Дъглас Адамс през 1997 г. - „Звездният Титаник на Дъглас Адамс”. След година романът е филмиран, а в него освен Тери Джоунс участват Дъглас Адамс и Джон Клийз. Само като актьор и сценарист Тери Джоунс има над 38 филма. Композира и музиката към три от филмите на Монти Пайтън. Автор е и на песните към един от последните филми, на който е и режисьор – „The Wind in the Willows” (1996).
Присъствието на Тери Джоунс в телевизионни продукции е значително, той пише сценарии а в повечето случаи е разказвач и водещ на документалните поредици на BBC за „Кръстоносците”от 1996 г., „Древните открития от 1998 г., „Живот през Средните векове” (2004). „Историята на единствения” (2005), както и участие в документалния филм – „Концерт за Джордж” (2003), посветен на Джордж Харисън. Стилът му на водене е увлекателен и изпълнен с чувство за хумор. Днес повечето от тези исторически поредици се излъчват по сателитния канал “History”. От 2001 г. Тери Джоунс има активна позиция по отношение на водената от САЩ и Великобритания външна политика. Във вестниците The Observer и The Guardian комикът редовно отправя своите критики. Рубриката на Тери Джоунс за пет години придобива изключителна популярност заради иронията и ерудираното му отношение към изказванията и действията на Буш и Блеър.

Останалите приятели и съавтори на Монти Пайтън също активно се снимат в телевизионни и филмови продукции. Майкъл Палин е познат на българската публика не само като фъфлещия Пилат Понтийски от „Животът на Брайън”, но и като пътешественик във филмите за Хималаите, Сахара. Джон Клийз – любимият на публиката Базил от „Фолти Тауърс” се снима в много британски и холивудски продукции. Тери Гилиъм, единственият отдвъдокеански представител в групата, режисьорът на култовия „Бразилия”, „Монти Пайтън и Светия граал”, „Кралят на рибарите”, „12 маймуни”, „Страх и омраза в Лас Вегас” представи новите си филми от 2005 г. - „Братя Грим”и “Tideland”, който ще се разпространява в България от Арт Фест.
Тери Джоунс и Тери Гилиъм оставят в киноисторията „Смисълът на живота според Монти Пайтън”, който през 1983 г. печели Голямата награда на журито на фестивала в Кан.
„Смисълът на живота” се състои от шеметни скечове: музикален номер, посветен на свещеното семе; поглед към начина на хранене в отвъдното; търсене на изчезнала риба; посещението на г-н Смърт; поучителния разказ за г-н Креозот и ненаситния му апетит; безмилостно изследване на донорството на органи и т. н. За съжаление това е последният филм на Монти Пайтън, но той е недостижим. Тери Джоунс споделя, че работата му по филмите на Монти Пайтън е преди всичко писане, превърнато в магически момент за всички автори. За този процес той казва : „Ние на първо място сме писатели и след това изпълнители. Писането при нас е магическият момент на творчеството. А останалото е просто въпрос да запазим и пренесем магията на екрана”.
През 2000 г., на 4-ия София Мюзик & Филм Фест Тери Джоунс представи заедно с Теди Москов шоуто „Улицата”, а родната публика дълго помни най-свежия и най-дългия смях при представянето на филм изобщо.



P.S.
Always look on the bright side of life………

“Статски съветник” - един от най-нашумелите руски филми на 2005 ще бъде представен премиерно на София Филм Фест 2006.

Филмът е заснет по мотиви на едноименния роман на Борис Акунин - част от поредицата „Приключенията на Ераст Петрович Фандорин”. „Статски съветник” е оценен като кулминацията на хитовата поредица за Фандорин. Филмът донася две награди „Златен орел“ – за най-добър актьор на Никита Михалков и за поддържащ актьор на Константин Хабенски. Бюджетът на продукцията е 6 млн. USD. Само за първия уикенд след премиерата филмът събира почти 3 млн USD приходи. Разпространява се в киномрежата със завидните 360 копия.

Бляскавият и напрегнат исторически трилър се насочва към Москва от края на 19 век. След убийството на сибирския генерал губернатор Храпов започва усилено следствие. На местопрестъплението е открит кинжал с инициали БГ – знакът на терористична група, върлуваща из руската столица. Очевидци на покушението описват образа на убиеца и неочаквано подозренията падат върху Ераст Фандорин – натоварен с тайната мисия за охрана на генерал-губернатора по време на престоя му в Москва. Самият „статски съветник” (градски съветник) Фандорин се заема с разследване на случая, за да открие истинския извършител на престъплението. Загадката постепенно се разплита с неочаквани разкрития за връзки между полицията и терористите. От Петербург пристига и майсторът на разследването, заместник директора на полицията – генерал княз Пожарски. С неговата поява историята придобива неочакван обрат.

„Два месеца след премиерата през февруари 2005 г. на първата екранизация по роман за Фандорин – Турски гамбит, се появи и Статски съветник. Акцентът тук не е толкова върху мистерията кой е убиецът, колкото върху изтънчения диалог и добре разработените персонажи. Без да забравя, че това е едва вторият му филм, Филип Янковски демонстрира висока класа.” Джули Винтънт

Красиви сгради, пищни хотели, потайни квартири приютяват героите на филма. Високопоставени чиновници, банкери, терористи, загадъчни красавици се сблъскват в зрелищната история. Елитът на руското актьорско войнство е във вихъра си - Олег Меншиков, Никита Михалков, Константин Хабенски, Владимир Машков, Олег Табаков, Фьодор Бондарчук, Мария Миронова, Оксана Фандера.

„Събрахме се цяла група единомишленици. Повечето от актьорите са ми приятели. Олег Табаков e първият ми учител, Вова Машков – състудент, с Олег Меншиков се познаваме от детските години още от филма „Полети насън и наяве”. Никита Сергеевич също познавам от детството, приятел съм и със сина му Степан. С Фьодор Бондарчук снимам вече втори филм, а Маша Миронова ми е приятелка от детството. С Миша Ефремов също сме учили заедно, Оксана Фандера ми е съпруга. Разбира се не съм избирал актьорите на този принцип, но така се получи, че се заобиколих с приятели и атмосферата беше много задушевна. Много се шегувахме и импровизирахме. Някои от репликите, които станаха вече любими на зрителите се раждаха именно на снимачната площадка.” Филип Янковски

Режисьорът на филма Филип Янковски е роден през 1968 г. Синът на прочутия актьор Олег Янковски дебютира в киното още 7 годишен в „Огледало” на Тарковски. Завършва актьорската школа-студия към МХАТ, а след това и режисура във ВГИК в класа на Владимир Наумов. Заснел е над 100 видеоклипа, работил е в рекламата.

Никита Михалков е бляскав и в трите си роли – като главен продуцент и художествен ръководител на филма и в ролята на полицейския корифей Пожарски. Това е първата му екранна поява след „Сибирския бръснар”. В една година той се снима в три коренно различни роли - в „Статски съветник”, „Жмурки”, реж. Алексей Балабанов и „Персона нон грата” на Кшищоф Зануси (филмът ще бъде представен в рамките на СФФ 2006). Любимецът на публиката внася доста промени в сценария (негова е идеята за промяна на финала), в своите реплики и образа на Пожарски.

Янковски съзнателно се отказва от специалните ефекти и търси реалистичността на разказа, така че съдържанието да доминира над формата. Дори в най-сложните сцени залага на актьорската игра, вместо на компютърните екстри. Доста комплицирани се оказват снимките по московските улици. Многобройните реклами и нововъведения пречат на пресъздаването на атмосферата от 1891 г. Голяма част от снимките са в района на Твер, където откриват най-много старинни улички, незасегнати от цивилизацията. Снимките се разпростират и в труднодостъпния Кремъл. За да няма никакви поражения целият екип слага върху обувките си найлонови чорапчета, а осветителната техника е оборудвана със специални подложки, за да не се надраска паркета.
Като основен герой във филма се намесва зимата – красивата, загадъчна и строга руска зима. Така режисьорът успява да осъществи и дългогодишната си мечта - да направи зимен филм. Времето работи за него – с малки изключения, когато се налага да се намеси и техниката, за да се инсценира снежна и ветровита Москва.

Създателите на филма намекват, че историята на Фандорин може да премине и в следващото столетие, по време на бурните революционни промени. Продължението по сценарий на Борис Акунин ще събере на снимачната площадка баща и син Янковски – Олег в главната роля, под режисурата на Филип.

СФФ кани за премиерата режисьора Филип Янковски и актьорите Никита Михалков и Олег Меншиков. Допълнително ще информираме за възможността им да пристигнат в София за гала вечерта.

Първата дама на британското кино пристига специално за 10-о юбилейно издание на СФФ. Ще получи Наградата на София за цялостен принос в киното и театъра
Британската прима ще долети в София заедно със сина си – режисьора Карло Неро. Визитата на Ванеса Редгрейв и Карло Неро е част от цялостното присъствие на Британския съвет на фестивала.
Един от най-новите й филми – „Бялата графиня” (2005), реж. Джеймс Айвъри (последния филм на тандема Мърчант-Айвъри) ще бъде представен на София Филм Фест през март. Филмът я събира на екрана с дъщеря й Наташа Ричардсън, сестра й Лин Редгрейв и чаровника Ралф Файнс. В програмата на юбилейния фестивал са включени и филмите под режисура на Карло Неро „Треската” и документалния „Русия/Чечня – гласове на несъгласието” (продуцент и на двата филма е самата Ванеса Редгрейв). Актрисата е в главната роля в „Треската” в партньорство с Майкъл Мур, Анджелина Жоли и дъщеря й Джоли Ричардсън.
Ванеса Редгрейв блести на екрана и на театралната сцена над 40 години. Завладява зрители, режисьори и продуценти с изтънчено екранно присъствие, осезаема вътрешна сила и особено чувство за независимост. В последните години тя влиза и в ролята на продуцент.
Родена е на 30 януари 1937 г. в Лондон. Дъщеря на известния английски актьор сър Майкъл Редгрейв. Майка й Рейчъл Кемпсън също е актриса. Като малка се занимава с танци и мечтае да стане балерина, но високият й ръст се превръща в пречка за голямата балетна сцена. Ванеса се обръща към драматичното изкуство и завършва Лондонското училище за музика и драма.
През 1957 г. прави своя дебют като театрална актриса. Само година по-късно се появява и на големия екран във филма „Зад маската” в ролята на Памела Грей, дъщеря на героя, в чиято роля влиза собственият й баща. В първите години на актьорската си дейност Ванеса Редгрейв е завладяна от театралното изкуство и цялото й време и енергия насочва към трупата на Кралския шекспиров театър.
В киното изгрява с участието си в „Морган” (1966), за което печели наградата за най-добра актриса в Кан и е номинирана за „Златен глобус”, Британска филмова награда и „Оскар”. Световната сцена я издига след ролята й във „Фотоувеличение” (1967) на Микеланджело Антониони. Тя е в свои води и във филма на Карел Райс „Айсидора” (1969), където влива дългогодишната си страст към танца и политическите си симпатии – в образа на Айсидора Дънкан. За ролята си печели отново награда за най-добра актриса в Кан и е номинирана за „Златен глобус” и „Оскар”. 23 години по-късно актрисата отново влиза в ролята на танцьорката, този път на театрална сцена – в пиесата на Мартин Шърман „Когато тя танцуваше”, в театър „Глобус” в Лондон.
В средата на 70-те аристократичната актриса отново е във вихъра си на големия екран. Тя е Мери Дебънхам в “Убийство в Ориент експрес” (1974), Ан в “ Извън сезона” (1975), Лола в “The Seven Per-Cent Solution” (1976), Агата Кристи в “Агата” (1979).

Точно 20 години след кинодебюта си Ванеса Редгрейв получава „Оскар” за поддържаща роля за „Джулия” (1977), реж. Фред Цинеман, заснет по автобиографичния роман на Лилиан Хелман, както и „Златен Глобус”. Актрисата вписва в биографията си 5 номинации за „Оскар” (и една статуетка), 11 за „Златен Глобус” (и две награди). Телевизионните награди също не я подминават – за ролята на оцелялата в концентрационен лагер Фаня Фенелон във филма по сценарий на Артър Милър “Playing for Time” получава награда „Еми” през 1981 г., а през 2000 г. – за участието си в „If These Walls Could Talk”.

Героините й винаги са значими, силни и загадъчни. Режисьорите й поверяват царствени роли – Ана Болейн в спечелилия „Оскар” “Човек на всички времена”, Гуинивиър („Камелот”, 1967- Ванеса получава номинация за „Златен глобус” и любовта на Франко Неро в ролята на Ланселот), през 1971 е Андромаха в “Жените на Троя”, година по-късно - Мария Стюарт („Мария, кралица на шотландците”), царица София в ТВ сериала „Петър Велики” (1986).
През 1993 г. отново е номинирана за „Оскар” за ролята й на господарката на имението „Хауърдс Енд” от едноименния филм. През 2003 г. получава престижната театрална награда „Тони” за най-добра актриса за „Дългият път на деня към нощта”. Брайън Де Палма кани британската актриса в звездния екип на „Мисията невъзможна” (1996), а няколко години по-късно Шон Пен я снима в „Клетвата” (2001).
Неуморната актриса участва в 97 филма. През 2006 г. ще се появи в „Cowboys for Christ” и “The Magic Snowman II”.
P.S.
През 1999 отказва честта да бъде провъзгласена за Дама на ордена на Британската империя.
Актрисата е специален представител на УНИЦЕФ.
За първи път играе заедно със сестра си Лин в римейка на “Какво се случи с бейби Джейн” (1991).
И трите й деца поемат пътя на седмото изкуство .
Двете й дъщери са актриси - Наташа и Джоли Ричардсън. Синът й е режисьорът Карло Неро.

Филмът, който грабна „Златна палма” на фестивала в Кан тази година ще поведе юбилейния киномаратон в София през март. „Детето” ще открие 10-о издание на Международния София Филм Фест, което ще се проведе от 9 до 19 март. Нашумелите белгийски режисьори и сценаристи се очакват сред специалните гости на предстоящия фестивал.

„За нас е много важно зрителят да остане с впечатление, че показваме неговия живот, който съществува независимо от желанията на режисьора. Затова и държим на абсолютната достоверност.”
Жан Пиер Дарден

„Филмите не решават социалните проблеми. Но ние можем да направим хората по-чувствителни към тези проблеми. Това, което показваме във филмите, взимаме от обкръжаващия ни свят. Ние сме големи поклонници на неореализма, Роселини и т.н.”
Люк Дарден

Братята Дарден са родени в Белгия, Жан-Пиер - през април 1951 в Енжис, а Люк – през март 1954 в Аверс. Започват кариерата си в театъра – Жан-Пиер като актьор, а Люк като режисьор. После се насочват към телевизията, документалистиката и накрая, към игралното кино. През 1975 г. основават собствена компания - "Derives", която досега е продуцирала около 60 документални филма. През 1994 г. основават и нова компания – "Les Films du Fleuve", за игрално кино. През 1996 г. заснемат филма „Обещанието”, за който откриват актьорите Оливие Гурме и Жереми Рение. През 1999 г. получават първата си „Златна палма” – за „Розета”, а Емили Декен получава наградата за най-добра женска роля. През 2002 г. филмът им „Синът” също достига до селекцията в Кан, а Оливие Гурме получава наградата за най-добър актьор. И през 2005 г. съдбата ги свързва победоносно с Кроазет. Председателят на журито Емир Кустурица им връчва „Златна палма” за най-новия им филм – „Детето”. Една от любимите им теми е за връзката между поколенията. Повечето от героите им са млади хора и деца. Братя Дарден са режисьори още на филмите "Falsch" (1987), "I think of you" (1992). Люк Дарден има майсторски клас за сценаристи в Свободния университет в Брюксел.

Работят винаги заедно. Месеци наред обсъждат историята на бъдещия филм, а после Люк пише първата версия на сценария, с ежедневни консултации по телефона с Жан-Пиер. Няколко месеца им отнема и избора на места за снимки, декор, актьори и следват няколко месеца на репетиции. Едва след старта на снимките си поделят работата – единият застава до камерата и дава указания на актьорите, а другият застава до монитора. Многократно през деня сменят ролите си.

Идеята за филма се ражда по време на снимките на предишния им филм „Синът”. „Няколко пъти в един и същи ден видяхме на улицата едно момиче, което разхождаше количка с бебе. Не изглеждаше да отива някъде, а само обикаляше с количката през целия ден. После често си спомняхме за тази млада жена и си мислехме за този, който липсваше – бащата на детето. Именно този непознат образ стана основа на нашия разказ – история за любовта, която е и историята на един баща.”

В ролята на Бруно влиза Жереми Рение. Братя Дарден откриват актьора за голямото кино с филма си „Обещанието”, а няколко години по-късно му поверяват роля и в „Розета”. Следват покани и ролите му в „Престъпни любовници”, реж. Франсоа Озон”, „Братството на вълците”, реж. Кристоф Ган. Ролята на Соня е поверена на Дебора Франсоа, която прави своя филмов дебют. Световната критика веднага забелязва блестящото й изпълнение.

Бруно (Жереми Рение) е на 20 години, Соня (Дебора Франсоа) е на 18 години. И двамата не работят, ако не се броят дребните кражби на Бруно. Бюджетът им допълват социалните помощи на Соня. Животът им се преобръща след раждането на техния син – Джими. Бруно не само, че не е готов да бъде баща, но и дава единственото им жилище под наем, а следващите му действия сриват тотално илюзиите на Соня за нормален живот. Бруно продава собственото си дете. Но неочаквано бързо започва да осъзнава фаталната грешка и докато се бори и опитва да я поправи, претърпява бурни трансформации.

Жан Пиер Дарден – „Ние се стремим да показваме предимно младите хора. В младежките си години всеки може да промени нещо, а киното разказва предимно за промяната на хората.”
Люк Дарден – „В „Детето” имаме само една двойка - млади герои, а преди винаги имаше приемственост на поколенията – и млади и стари. Сега ни интересува какъв е животът без приемствеността на поколенията.”

„Детето” завоюва една от най-престижните филмови награди – „Златна палма” – в Кан 2005 г. Филмът има и две номинации от Европейската филмова академия - за най-добър филм и за най-добър актьор за Жереми Рение.

Филмът струва 3,6 млн. евро, половин година подготовка, 63 снимачни дни и пет месеца – постпродукция.
21 бебета актьори изиграват ролята на Джими.

Известната българска документалистка Златина Русева ще участва в международното жури на 10-ия юбилеен София Филм Фест. В програмата на фестивала е включена ретроспектива от нейни документални филми. За първи път на българска сцена ще бъдат показани заедно филмите й от различни периоди – „Виртуозите”, „Орфей – виртуален музей”, „Черната тетрадка на Зинаида Гипиус”, “Портрет на един човек на властта” и „Зелените портокали на Либерия”.

Златина Русева е сред най-популярните български документалисти в Европа. Въпреки че от 20 г. не живее в България, по-голямата част от филмите й са свързани тематично с родината й и Балканите - с тях българската култура и традиции достигат до европейската публика и до различни краища на света. Златина Русева е завършила ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” – специалност кино и тв режисура. Тя живее и работи в Брюксел от 1986 г. Основава филмовата къща „Гуд енд бед нюз”, която работи с френски и белгийски телевизионни канали и хуманитарни организации като “Лекари без граница”, “Солидар” и Европейската комисия.

Първите й документални и късометражни филми, заснети на българска територия предизвикват бурни реакции на „критиката”, а някои от тях са забранени за излъчване. Между капките се прокрадва „Опасността” (1981) – метафора за социалната система, която манипулира с въображаеми опасности. „Един път годишно” (1983) и „Мъглиж беше пръв” (1984) са забранени за разпространение. Нелегално достига до зрителите филмът „Рок парад” (1982). „Век като ден” – 1985 г., разказ за последните пазители на една отмираща философия, потискана от социалистическата система участва във фестивалните програми в Краков, Фермон Феран, Париж, Билбао. Получава първа награда на фестивала на документалното кино в Уеска и специалната награда на журито в Оберхаузен.

През 1986 г. Златина Русева се установява в Брюксел, но темите на следващите й филми отново са свързани с България. Филмът „Портрет на един човек на властта” (1991) – в търсене на механизмите и манипулациите, осигурили 35 годишната власт на Тодор Живков, е представен на Международния фестивал на аудиовизуалните програми в Биариц и на фестивала в Лайпциг.

„Във филмите си аз разработвам теми, които са важни за мен, като „какво е свободата”, „паметта”, „съдбата на човека в изключителна ситуация”, „запазване на моралните стойности в ситуация на криза и разруха”.

Русия също навлиза в полезрението на режисьорката. През 1993 г. се появява „Лов на вълци” - Русия в песните на легендарния Владимир Висоцки. Излъчван е по най-големите европейки телевизионни канали, представен на водещите кинофестивали в Кан, Мюнхен, Ню Йорк, Намур, Квебек и др. „Черната тетрадка на Зинаида Гипиус” (1997) е необичаен разказ за Октомврийската революция - фаталните събития през погледа на руската поетеса. Представен е на фестивалите в Париж, Санкт Петербург, Кретел, Намюр.
Режисьорката е сред първите, които снимат в следвоенна Босна. „Горажде” (1995) е първият репортаж направен за босненския анклав, след две години и половина изолация. През същата година Златина Русева заснема и „Насилието срещу жените” - портрети на бежанки от Сребреница., а през 1996 г. - „Забравени от войната”. Филмите са излъчени по Euronews и Worldwide Television News.
„Зелените портокали на Либерия” (2000) е селектиран в програмите на Фестивала на аудиовизуалните програми в Биариц и на кинофестивала в Мюнхен.
Филмът й „Цигански театър” (2002) за живота на група млади артисти, е награден със „Златна камера” – Скопие 2003.

През 2004 г. Златина Русева гостува на Киномания с филма си „Виртуозите” – с музикална формация, създадена от ярки индивидуалности, която е плод на “видението” на режисьорката и на музикалния експерт Тери Ван Рой от Международната фондацията “Йехуди Менухин”. Част от музикантите се появяват на импровизиран концерт преди филма и предизвикват страхотен фурор сред киноманите. Виртуозите на Тракия са сред най-изявените солови изпълнители на българска народна музика. Модерна и едновременно черпеща от народната традиция, отворена към разнообразни влияния, музиката на тези изпълнители звучи познато и едновременно с това екзотично. Те съчетават разнообразието на родния фолклор от различните региони на страната.
На 10-ия София Филм Фест ще бъде представена за първи път в света нова режисьорска версия на “Виртуозите”.

„Дългите години прекарани в чужбина промениха погледа ми към музиката, на която бяхме свикнали да гледаме като на нещо много хубаво, но втора категория. Филмът “Виртуозите” е резултат на желанието ми да извадя едни изключителни музиканти от контекста, в който сме свикнали да ги възприемаме. Също - да ги поставя на европейска сцена, където да бъде оценена истинската стойност на тяхната виртуозност. Филмът разказва за пътя им от малките тракийски градчета и циганските гета до една от най-престижните сцени в Брюксел и представянето им пред една много взискателна и разглезена публика.”

Режисьорката се завръща към корените и със следващия си филм - „Орфей – виртуален музей” (2005). Филмът наистина се превръща във виртуален музей с необичайното представяне във формат 3D на тема „историята на тракийската цивилизация в България”. „Тракийската култура ме привлича не само със своите материални артефакти, но и с духовното си измерение, с концепцията си за света и пътя на човека. Допълнително ме стимулира факта, че тя е почти неизвестна и още по-малко се знае, че основните тракийски царства са се намирали на територията на България, и че тя не е под-култура на гръцката. В този проект ние експериментирахме, за да намерим най-точните художествени решения. За мен той е едно начало и след направените проучвания и опити бих искала да реализирам един по-дълбок и цялостен проект по тази тема.”

Прочутият режисьор гостува на София Филм Фест 2006

„В кината по цял свят властва американското кино. И ако не бяха кинофестивалите, нямаше да мога да видя филми от други страни. Аз ги гледам с погледа на режисьор с голям опит, затова и обръщам внимание и на най-дребните детайли. Интересуват ме многоплановите картини, в които се отразява културата на тази страна, в която е създаден филма. Не всеки режисьор има възможност да снима скъпо кино.”
Алън Паркър

Сър Алън Паркър ще гостува за първи път в България. Прочутият британски режисьор пристига специално за закриването на 10–ия Юбилеен София Филм Фест. . Гостуването и програмата на Алън Паркър е в партньорство с Британския съвет. Българските киномани ще могат да видят емблематичните му филми, превзели и запазената холивудска територия – "The Commitments”, „Слава”, „Стената”, „Среднощен експрес”, „Пилето” (първите 2 се показват за първи път в България). СФФ, със съдействието на Британския съвет, София, ще представи и една друга страна от таланта на Алън Паркър – изложба с негови карикатури.

Алън Паркър е роден на 14 февруари 1944 г. в Айлингън, Лондон. Започва кариерата си като копирайтър в рекламния бизнес, после се прехвърля на телевизионния фронт, снима и няколко късометражни филма. През 1970 г. заедно с Алън Маршал създават рекламна къща, в която от 1969 до 1978 г. са заснети над 500 рекламни клипа. Режисьорът умело използва осветлението и драматургичните похвати на голямото кино и обира всички престижни награди в областта на рекламата. Първият му филмов сценарий „Мелъди” e продуцентски дебют за Дейвид Пътнам, с когото ги свързват и следващи проекти. Тийнейджърската мелодрама с музиката на Би Джийз се превръща в хит на европейската сцена. През 1973 г. Паркър заснема 50 минутния "No Hard Feelings" по негов сценарий и влага лични 30 000 паунда. По-късно филмът е откупен от ББС. Кинодебют Алън Паркър прави през 1976 г. с „Бъгси Малоун”, продуциран от Дейвид Пътнам. Гангстерската пародия с участието на деца-актьори (13-годишната дебютантка Джоди Фостър демонстрира забележително актьорско присъствие) в главните роли предизвиква бурен интерес след представянето на международния кинофестивал в Кан. Само две години по-късно Паркър се нарежда в челните режисьорски редици с филма за трагедията на млад американец, попаднал в турски затвор след обвинение за наркотрафик - „Среднощен експрес”. Филмът е номиниран за Оскар в шест категории и се окичва с престижната статуетка за най-добър адаптиран сценарий и за музика.
„Мисията на режисьора е да направи поне по един филм от всеки жанр” казва британският режисьор, за който любимо е „реалистичното кино с музикални елементи”, но потегля в най-различни посоки – от мюзикъла за нюйоркските студенти „Слава” (1980, първият му игрален филм на американска територия), до семейната драма "Shoot the Moon" 1981. „Стената” създава нова киноестетика в посока рок-опера - с оригинално представяне на едноименния албум на Пинк Флойд. Във филма по сценарий на лидера на групата Роджър Уотърс, са вплетени анимациите на Джералд Скарф. „Стената” става символ на отрицанието на тоталитаризма и си спечелва милиони фенове от различни поколения и краища на света.

Паркър не се възприема като политически режисьор. ”Но мисля, че филмът само като развлечение не би имал стойност. Аз искам във всеки филм да има отражение на моята гледна точка към отношенията между хората и разбира се, няма как да мина без политиката. Изкуството трябва свободно да изразява всичко. Но от друга страна режисьорите трябва да внимават, защото киното е най-масовото изкуство и достига до милиони зрители. И е опасно, да се представят екстремистки политически или религиозни мотиви.”
През 1985 г. заснема „Пилето” (Специалната награда на журито в Кан) – разтърсваща философска драма за поствоенната травма на ветеран от виетнамската война. Филмът изстрелва към върховете Никълъс Кейдж и Матю Модин. Критиката и зрителите отвъд океана доста отрицателно възприемат трилъра му „Ангелско сърце” (1987) със звездното участие на Мики Рурк и Робърт Де Ниро. Филмът се оказва доста сложен и двусмислен за американската публика, научена да решава простото уравнение добро-зло. С „Мисисипи в пламъци” (1988) с Джин Хекман (в ролята на ветеран от ФБР), режисьорът се обръща към борбата на чернокожите за граждански права в началото на 60-те.
През 1991 се завръща отново към музикалните пътеки и Англия и заснема "The Commitments" – забавна и лирична история за новосформираща се ирландска група, завладяна от соул музиката. Филмът е базиран на първата част от трилогията на ирландския писател Роди Дойл – „Баритаун”. Режисьорът не подминава и новите американски мании с „Пътят към Уелвил” (1994) – сатира на популярната мания за здравословен живот с Антъни Хопкинс в ролята на д-р Джон Келог. Блокбастерът „Евита” (1996) разпръсква звезден блясък с Мадона, Антонио Бандерас и Джонатан Прайс, със Златен Глобус за най-добър мюзикъл и за най-добра женска роля в мюзикъл – за Мадона, с четири номинации за Оскар и 7 – за наградите на Европейската филмова академия. „Снимам музикални филми, защото много обичам и ценя музиката. И през цялото време се разстройвам, че аз самият не мога да свиря. Но чрез децата ми си наваксвам – те свирят много добре на различни инструменти. Единият ми син получи класическо образование в консерваторията, а другият е рокендрол музикант. ”През 2003 г. е премиерата на най-новия му филм „Животът на Дейвид Гейл”, с Кевин Спейси (активист в борбата срещу смъртното наказание) в главната роля. Синовете му Александър и Джейк се включват активно в проекта на баща си и композират музиката. Британският режисьор планира да заснеме филм за Юри Гагарин – интересът му привлича отношението на Запада към полета на първия руски космонавт като мярка за отношението към бившия Съветски съюз. „Когато Гагарин излетя в Космоса беше голям шок –потресаващо постижение на съветската наука. Американците бяха вложили огромни средства, за да изобретят химикалка, с която може да се пише в космоса. А руснаците съвсем простичко бяха решили въпроса – използваха молив”.
Когато е на снимачната площадка Алън Паркър се впуска и в другата си стихия – рисува карикатури. Актьорите, продуцентите, екипът – всички са в полезрението му и са запечатани на белия лист. Дейвид Пътнам е сред най-честите му обекти за карикатури. „Variety” и „Screen International” често публикуват творенията му, а през 1998 г. излиза и книгата „Making Movies” с избрана колекция.

P.S.
През 1977 г. издава романа си "Puddles in the Lane".
През 2002 г. получава титлата „Сър”.
За 29 годишната си кинокариера е заснел 14 игрални филма.
Един от основателите на Сдружението на режисьорите във Великобритания.
През 1997 г. е избран за председател на Британския филмов институт.
През 2003 г. излиза книгата му “Sucker’s Kiss” – историята на ирландско момче в Сан Франциско в началото на ХХ век.
Изнася лекции във филмовите училища в различни краища на света.
Сам пише анотациите и пресматериалите за премиерните си филми.
Член на международното жури в Кан – 1991, Москва – 2004 и др.
През 2005 г. получава Ордена за изкуство и литература на Министерството на културата на Франция за „уникалния режисьорски талант и приноса му за развитието на кинематографията”.