"Скъпа Уенди обединява големите таланти на сценариста Ларс фон Триер и режисьора Томас Винтерберг. Тук Фон Триер свежда яростната критика на основните американски ценности от Догвил до целенасочена аутопсия на едно явление – преклонението пред оръжията. Виртуозният му сценарий намига саркастично към манията на попкултурата по оръжията и осмива фалическите корени на феномена. Културата на оръжията е може би най-трудно преодолимият и самоунищожителен елемент на американската традиция; алогичната природа на явлението е идеална почва за ненавистта на Ларс фон Триер към буржоазните митове. Режисурата на Винтерберг привнася топлота към безжалостната интелектуална атака на Фон Триер. С привързаността си към художествената форма и процеса на правене на кино той майсторски приплъзва плоскостите на филма във и извън рамката на кинематографичните принципи. Майстор е и в работата с актьорите. Дава им много по-голяма свобода (и в текста, и в преживяванията) в сравнение с Ларс фон Триер от последните му филми и дава възможност на зрителя да се идентифицира с пълнокръвните образи. Джейми Бел се възползва пълноценно. След ярката му роля в Undertow на Дейвид Гордън Грийн Скъпа Уенди потвърждава способността на Бел да се потопи в изпълнения със съмнение свят на момче пред прага на зрелостта. Смелата му, завладяваща актьорска игра прибавя емоционален патос към социалните послания на филма.

Място на действието е причудливо стилизиран традиционен миньорски град. Героят на Бел – Дик, самотно момче, обградено с топлите грижи на домашната прислужница афроамериканката Кларабел – се влюбва в пистолет и го кръщава Уенди. Присъединява се към тайно общество, наречено Дендитата, в което членовете носят смешни шапки, стрелят по мишени и гледат филми за раните, нанесени от куршумите върху човешката плът. Когато местният шериф Кръгсби поверява на грижите на Дик внука на Кларабел – непълнолетния убиец Себастиан, бандата се разпада по неочакван начин.

Американската филмова критика обвинява филма в дидактика и непълноти в повествованието. Същите обвинения бяха отправени и към Догвил на Ларс фон Триер. Тук звучат особено абсурдно, защото многопластовата традиционна тема въвлича зрителя в кошмарната любовна история с оръжията, която всяка вечер се излива от екраните на телевизорите. Този филм е сатира в най-върховната й художествена сила."

Ноа Кауан